— Умен мъж си ти — каза Джон и се разсмя гръмогласно, последван раболепно от веселата си свита. — Но дъщеря или жена, тя ще заеме място, достойно за красотата й и заслугите й. Кой седи там горе? — продължи той, вдигайки очи към галерията. — Саксонски простаци някакви са се излегнали, мързеливците! Хайде! Да се сместят и да сторят място за моя принц на лихварите и за прелестната му щерка. Ще накарам тези селяци да разберат, че те трябва да делят челните места в синагогата с онези, на които тя по право принадлежи.
Седналите в галерията, към които бяха отправени тези обидни и невежливи думи, бяха семействата на Седрик Саксонеца и на неговия роднина Ателстън от Кънингзбърг — лице, което поради произхода си от последните саксонски монарси се ползваше с най-голямо уважение от страна на всички саксонски жители на Северна Англия. Но заедно с кръвта на този древен кралски род Ателстън бе наследил и много от неговите слабости. Той имаше хубаво лице, едра и яка фигура и бе в разцвета на годините си. Но беше бездушен, с тъпи очи и намръщено чело, с бавни и флегматични движения и така нерешителен, че му бяха прикачили прякора на един от прадедите му и мнозина го наричаха Ателстън Мудния. Приятелите му, а такива той имаше много, които като Седрик бяха горещо привързани към него, твърдяха, че неговата мудност се дължи не на липса на смелостта на липса на решителност; други пък заявяваха, че наследственото му пиянство бе помрачило не особено острия му ум и че пасивната му смелост и кротко добродушие са само жалки останки от един характер, който би могъл да бъде достоен за възхищение, ако всичките му ценни качества не бяха разпилени през дълги години на животинско невъздържание.
Към него именно (такъв, какъвто го описахме) принцът отправи властното си нареждане да стори място на Исак и Ребека. Ателстън, съвсем смаян от една тъй дълбоко оскърбителна за нравите и чувствата на онова време заповед, не желаейки да се подчини, но не знаейки още как да се съпротивлява, противопостави на волята на Джон само своя vis inertiae 66 66 Тук — инертност . — Б. пр.
; и без да мръдне или да покаже с какъвто и да е жест, че се подчинява, ококори големите си сиви очи и ги впери в принца с изненада, в която имаше нещо извънредно комично. Но нетърпеливият Джон съвсем не бе склонен да вижда нещата в такава светлина.
— Този саксонски шопар или спи, или не ми обръща внимание. Бодни го с копието си, де Брейси — обърна се той към яздещия близо до него рицар, командир на чета Свободни другари или кондотиери-наемници, които не принадлежат към никой народ и служат временно на всеки принц, който им плаща. Дори сред свитата на принц Джон се чу ропот, но де Брейси, чиято професия го освобождаваше от всякакви скрупули, протегна дългото си копие над пространството, което делеше галерията от арената, и щеше да изпълни заповедта на принца, преди Ателстън Мудния да се съвземе достатъчно, за да избегне оръжието, ако Седрик, толкова чевръст, колкото другарят му бе бавен, не бе извадил бързо като светкавица късия си меч и с един удар не бе отделил върха на копието от дръжката му. Кръвта нахлу в лицето на принц Джон. Той изрече една от най-мръсните си ругатни и тъкмо щеше да прибави към нея някоя също така остра заплаха, когато бе възпрян отчасти от придружителите си, които се струпаха около него, молейки го да се сдържа, отчасти от вика на тълпата, която високо акламираше смелата постъпка на Седрик. Принцът завъртя гневно очи, сякаш търсеше лека и безопасна жертва, и срещайки твърдия поглед на стрелеца, когото вече описахме и който сега продължаваше да акламира Седрик въпреки намръщения поглед на принца, поиска да узнае защо вика.
— Аз винаги приветствам — каза селянинът, — когато видя добра стрелба или смел удар.
— Така ли? — отвърна принцът. — Тогава сигурно и ти умееш добре да улучваш целта.
— Улучвам прицел като горянин, и то от голямо разстояние.
— Дори прицела на Уот Тиръл 67 67 Уилиъм Руфас , крал на Англия (1087–1100), норманец, бил убит със стрела. Предполага се, че убиецът му бил Уолтър (Уот) Тиръл. — Б. пр.
от сто ярда — добави един глас изотзад, но чий беше той, не се разбра.
Този намек за съдбата на дядо му Уилиъм Руфъс не само раздразни, но и уплаши принц Джон. Но той се задоволи само да посочи селянина на войниците, които пазеха игрището, и да им заповяда да не изпускат от очи този самохвалко.
— В името на света Гризелда — прибави той, — ще видим и твоето изкуство, щом толкова се възхищаваш от подвизите на другите.
Читать дальше