Същото обвинение било потвърдено и разпространено от автора на „Империята на Лестър“, сатира, адресирана пряко към граф Лестър и обвиняваща го в най-ужасни престъпления, между които и в убийството на първата му жена. Подобно нещо се загатва и в „Йоркширската трагедия“ — драма, погрешно приписвана на Шекспир, в която някакъв пекар, решил да унищожи семейството си, хвърля жена си по стълбите, със следния намек за предполагаемото убийство на жената на Лестър:
Жената млъква, счупиш ли врата й
— така постъпи и един придворен.
Читателят ще установи, че съм заимствувал някои епизоди, както и имена, от Ашмоул, а също и от по-ранни източници. Но първото си познанство с тази история направих по много приятен начин — чрез една нейна поетична форма. В даден момент от младостта ни мерената реч има по-голямо влияние над слуха и въображението ни, отколкото в по-късна възраст. В този именно период на още незрял вкус авторът беше силно очарован и възхитен от поемите на Микъл и Лангхорн, поети, които в никакъв случай не може да се каже, че заемат върховете на своето изкуство, но надминават със силата на словесната си мелодика мнозина други поети в този дял на поезията. Едно от тези произведения на Микъл, което особено възхити и очарова автора, е балада или по-скоро нещо от рода на елегиите, върху темата Къмнър хол. Тази балада, заедно с някои други стихове от същия автор, може да се намери в сборника „Старинни балади“ на Евънс (том IV, стр. 130), в който сборник поезията на Микъл е застъпена богато. Първата строфа особено заплени слуха на младия автор и нейното очарование не е намаляло и до днес. Някои от останалите строфи обаче са доста прозаични.
Нощта с роса покри тревата.
Луната светъл лик откри
на Къмнър хол над руината
и дъбовете посребри.
Замлъкна всичко под небето
и с безутешна самота
на лейди хубава сърцето
ридае горестно в нощта.
„О, Лестър, туй ли обичта ти,
в която ми се кле горещо,
ми отреди — да ме запратиш
в това свърталище зловещо?
На любовта нетърпелива
с крилете не летиш насам.
Дали съм мъртва или жива,
е все едно за тебе, знам.
Ах, колко бе животът друг,
когато в бащин дом живях!
Не страдах там от груб съпруг,
не тръпнех ден и нощ от страх.
В зори със слънцето се вдигах,
по-свежа от разцъфнал мак,
като безгрижна чучулига
аз пеех песни чак до мрак.
Ако не съм по хубост равна
с надменните придворни дами,
защо тогава ме открадна
от моя дом и от баща ми?
Твърдеше ти, че съм красива,
тъй пламенно — нима забрави?
А след победата щастлива
цвета да вехне тук остави.
Дъха си розата загуби
и лилията залиня.
Тоз, който нявга се заблуди,
днес има за това вина.
Защото с присмех любовта
щом срещат, бързо красотата
повяхва — смазва я скръбта,
тъй както бурята цветята.
В двореца дамите блестят —
там храмът бил на красотата.
Не дръзват с тях да се сравнят
дори на Изтока цветята.
Защо остави ти лехите
от лилии и пищни рози
и към игликата в тревите
насочи поглед и възторзи?
Аз бях най-първата на село —
там всеки би ме предпочел.
И някой хубав момък чело
пред красотата ми би свел.
Но, Лестър, теб не красотата
от клетвата те отклони —
короната на суетата
съпругата ти затъмни.
Защо тогава се ожени
за бедна селска хубавица,
когато си могъл да вземеш
принцеса и дори кралица?
Защо, пленен от моя чар,
тъй бързо сетне го забрави?
Защо и в мен разпали жар,
а днес да тлее я остави?
Момите селски се изреждат
край замъка да преминават,
със завист в дрехите се вглеждат,
но мъката ми не познават.
Не могат те да проумеят,
че по-свободен въздух дишат,
че те са бедни, а се смеят,
пък аз съм знатна, но въздишам.
Да, моят жребий е жесток:
от мъка вехна ден след ден,
като отбрулен лист без сок,
подет от вятъра студен.
Лишена съм от сладостта
на самотата си дори,
преследвана от грубостта
на дръзките и зли слуги.
Когато селската камбана
удари вчера вечерта,
съзрях в очите им закана:
«Графиньо, близка е смъртта!»
Отдавна селото заспа,
но аз седя сама и плача.
Утехата ми е една:
на славей песента във здрача.
Читать дальше