Уолтър Скот - Кенилуърт

— Ако има небесно наказание, вие го заслужихте напълно и то няма да ви отмине! Възползувахте се от любовта й, за да я убиете!

— Ти си един фанатичен глупак — отвърна Варни. — По-добре нека помислим как да вдигнем тревога. Тялото нека си остане там.

Дойде обаче и краят на престъпленията им. Двамата още се съвещаваха, когато при тях се втурнаха Тресилиан и Роли, пуснати от Тайдър и слугата на Фостър, които бяха арестувани още в селото.

Щом ги видя, Фостър хукна да бяга. Той познаваше много добре всички потайни кътчета и коридори на замъка и успя да се скрие така, че и след най-старателни търсения не можаха да го намерят. Варни бе хванат на място, но той не прояви никакви признаци на разкаяние, а с някакво сатанинско злорадство им посочи трупа на графинята, без обаче да признае, че е виновен за смъртта й. Отчаянието, което обзе Тресилиан при вида на обезобразения, все още топъл труп на любимата жена, бе толкова голямо, че Роли бе принуден насила да го откъсне от това място и да решава сам какво да се прави по-нататък.

При втория разпит Варни не скри почти нищо за убийството и за неговите мотиви. Откровеността си той обясни с това, че макар да липсват преки улики срещу него, самото подозрение би тежало върху него цял живот и би било достатъчно, за да го лиши от доверието на Лестър и да унищожи всичките му амбициозни намерения.

— Аз не съм се родил — каза той, — за да живея като отхвърлен изгнаник, а няма да допусна и смъртта ми да се превърне в развлечение за простолюдието.

Тия думи подсказваха определено, че той мисли за самоубийство и затова взеха мерки да го лишат от такава възможност. Като героите на древността обаче Варни винаги носеше у себе си малка доза силна отрова, приготвена навярно от знаменития Деметрий Аласко. Той глътна тази отрова през нощта и сутринта го намериха мъртъв. Всичко показваше, че агонията му не е била мъчителна — дори и след смъртта върху устните му бе останала презрителната, иронична усмивка. Както се казва в писанието: „За нечестивия няма окови и в смъртта.“

Съдбата на неговия съучастник в престъплението дълго време остана неизвестна. Веднага след убийството Къмнър хол опустя, тъй като край мястото, което наричаха „стаята на лейди Дъдли“, се чували — както твърдяха слугите — стонове, вопли и други страшни звуци. След известно време Джанет, която не можа да научи нищо за участта на баща си, стана наследник на неговото имущество, което — заедно с ръката си — даде на Уейланд, назначен вече на служба в двора на Елизабет. Едва няколко години след смъртта им техният по-голям син и наследник откри при някакви разкопки в Къмнър хол един таен проход, който завършвал с желязна врата. Проходът започваше от леглото в стаята на лейди Дъдли и завършваше в едно килерче, в което откриха човешки скелет, легнал върху сандък със злато. Съдбата на Антъни Фостър престана да бъде загадка. В бързината си той се скрил в това потайно килерче, но забравил да вземе ключа от пружинената ключалка, така че пътят към спасението му бил преграден от желязната врата, предназначена да пази златото, заради което той се бе отказал от спасението на душата си, и там намери ужасната си смърт. Сигурно стоновете, за които говореха слугите, не са били плод на въображението им, а са произлизали от нещастния Фостър, който е молил за помощ и спасение.

Новината за страшната съдба на графинята веднага сложи край на тържествата в Кенилуъртския замък. Лестър се оттегли от двора и дълго време живя в разкаяние, но понеже в последните си признания Варни бе премълчал ролята на графа в убийството, хората не го осъждаха а му съчувствуваха. След време кралицата отново го повика в двора, той пак започна държавническата си дейност и си възвърна мястото на фаворит. Останалата част от неговия живот е добре известна от историята. Неговата смърт обаче прилича до известна степен на възмездие — разказват, че случайно изпил отрова, която бил приготвил за друг.

Сър Хю Робсарт почина скоро след смъртта на дъщеря си, завещавайки състоянието си на Тресилиан. Но нито възможността да живее независимо на село, нито благосклонността на Елизабет, която искаше да го задържи в двора, можаха да разсеят дълбоката му скръб. Където и да се намираше, пред очите му винаги стоеше обезобразеният труп на жената, която бе неговата първа и единствена любов. Накрая той осигури щедро живота на старите приятели и слуги на сър Хю в Лидкоут хол и заедно с верния си приятел Роли замина за Вирджиния, където преждевременно загина — млад по години, но със състарена от мъката душа.