Уолтър Скот - Кенилуърт

Това съобщение даде възможност на онези, които пряко щяха да участвуват в посрещането на кралицата и чакаха на поста си, да изпълнят съответните роли, за да му придадат по-голяма тържественост, да си отдъхнат малко. Уейланд забеляза няколко конника да влизат в замъка и у него се породи надеждата, че и Тресилиан може да е сред тях. За да не пропусне възможността да се срещне с господаря си, той се настани в задния двор на замъка, близо до кулата Мортимър, и започна да наблюдава всички, които минаваха по моста. Заел тази удобна позиция, Уейланд можеше да бъде сигурен, че никой няма да влезе или излезе незабелязано.

Той се вглеждаше напрегнато в лицето и в дрехите на всеки конник, който се появяваше от срещуположната кула, прекосяваше с бавен ход или галоп арената за турнири и се приближаваше до входа на двора.

И докато Уейланд се взираше нетърпеливо да разпознае Тресилиан сред тях, за ръкава го дръпна оня, когото той най-малко би желал да види сега.

Това беше Дики Слъдж или Флибъртиджибит, който, като дяволчето, чието име и дрехи носеше, изникваше сякаш изпод краката на онези, които най-малко мислеха за него. Независимо от истинските си чувства Уейланд счете за нужно да изрази задоволство от неочакваната среща:

— А, ти ли си, мое мъниче, мой палечко, господарю на злите духове, мое мишле?

— Да — отвърна Дики, — аз съм мишлето, което прегриза мрежата тъкмо когато заплелият се в нея лъв започна твърде много да прилича на магаре.

— Ей, скокльо, днес си по-кисел и от оцет! Но я ми кажи, как се отърва от онзи тъпоумен великан, при когото те оставих? Страхувах се да не те съблече и да те глътне — така както хората обелват и изяждат печен кестен.

— Ако беше направил това — отвърна момчето, — в стомаха му щеше да попадне повече мозък, отколкото има в главата му. Този великан обаче се оказа едно добродушно чудовище и е далеч по-благороден от разни други хора, които съм спасявал от беда, мистър Уейланд Смит.

— Ей богу, Флибъртиджибит — извика Уейланд, — умът ти е остър като бръснач! Любопитно ми е с каква магия укроти тази стара мечка?

— Добре, добре хвърляй ми прах в очите, това ти прилича — рече Дики. — Ти си мислиш, че добрите думи могат да заменят доброто дело. Но както и да е. Колкото до този честен вратар, работата е съвсем проста: когато стигнахме при портата, той тъкмо се мъчеше да запамети своята реч, съчинена му от друг, която се бе оказала непосилно бреме за великанските му способности. А пък същата тази кратка, но съдържателна тържествена реч, както и няколко други, е изготвена от моя учен възпитател Еразъм Холидей и аз съм я слушал толкова пъти, че съм запомнил всеки ред. Щом чух как този глупак още на първия стих се запъва и задъхва като риба на сухо, веднага разбрах в какво се състои работата и му подсказах следващата дума. Именно тогава, както сам видя, той ме подхвърли във въздуха от радост. Обещах му, че ако ви пусне, ще се скрия под мечата му кожа и ще му подсказвам, когато стане нужда. Дойдох само да хапна нещо в замъка и сега бързам да се върна при него.

— Така трябва, така трябва, скъпи Дики — рече Уейланд. — Бързай, за бога! Горкият великан сигурно вече се е разтревожил от отсъствието на своя помагач-дребосъче! Бързай, Дики!

— Ето какъв си! — въздъхна момчето. — Изкопчи от мене каквото можа, а сега — „Бързай, Дики!“ Няма ли все пак да ми разкажеш историята на онази лейди, която ти е толкова сестра, колкото съм ти и аз?

— Каква полза ще имаш от това, безразсъдни палавнико?

— попита Уейланд.

— О, така ли ще ми говориш — рече момчето. — Всъщност мен малко ме интересува тази работа! Но знай, че открия ли някоя тайна, аз или помагам докрай, яли пакостя. А сега довиждане!

— Не, не, почакай малко, Дики — спря го Уейланд, който много добре познаваше характера на палавото и любопитно момче и никак не искаше да има такъв враг, — постой, скъпи Дики, не се разделяй така бързо със старите си приятели. Един ден ще научиш за тази лейди всичко, което зная и аз.

— Да — отвърна Дики. — И този ден може да дойде скоро. Сбогом, Уейланд! Трябва да вървя при моя приятел великана. Е, той не е така остроумен, както някои други, но поне е по-благодарен за услугите, които му се правят. Още веднъж — довиждане!

Той се преметна презглава и с присъщата си бързина хукна към „Галерията“. Само след миг от него вече нямаше ни следа. „Дано бог ми помогне Да се измъкна от замъка здрав и читав!“ — помоли се негласно Уейланд. — „Щом и този лукав немирник бръкна с пръст в кашата, тя ще стане достойна за дяволската трапеза! Господи, дано по-скоро се появи мистър Тресилиан!“