Уолтър Скот - Кенилуърт

Когато Уейланд Смит спря вниманието си на този съвременен титан, забеляза, че той е обезпокоен и ядосан от нещо. Ту сядаше на грамадната каменна пейка, поставена до портата очевидно специално за него, ту скачаше отново, започваше да чеше огромната си глава и да се разхожда нагоре-надолу, сякаш го измъчваха вълнение и безпокойство. В такъв един момент, докато стражът крачеше развълнувано пред вратата, Уейланд, малко боязливо, но сякаш имащ безспорното право да влезе, понечи да мине през портала. Великанът обаче го спря с гръмогласен вик: „Назад!“, вдигна заплашително обкования си със стомана боздуган и го удари в земята пред коня на Уейланд с такава сила, че от каменната настилка изхвръкнаха искри, а сводестият проход гръмовито прокънтя.

Уейланд, използвайки измислицата на Дики, започна да обяснява, че е от трупата на артистите и присъствието му е крайно необходимо, че неочаквано бил забавен по пътя и т.н., и т.н., но стражът оставаше непреклонен и продължаваше да мърмори под носа си нещо, което Уейланд почти не разбираше, като от време на време съвсем ясно и категорично повтаряше отказа си да ги пусне. А ето и един откъс от обърканата му реч, който дава приблизителна представа за нея:

— Е, какво ще кажете, господа? — ръмжеше на себе си той. — Какъв шум, каква суета! — (Обръщайки се към Уейланд.) — Ти си един скитащ безделник и затова няма да те пусна! — (Отново на себе си.) — Какъв шум, каква суета… Не, не, никога няма да мога да го запомня… Какъв, хм… — (Към Уейланд.) — Махай се от вратата или ще ти смажа чутурата! — (На себе си.) — Какъв… Не, не мога и не мога да го запомня…

— Чакай малко — прошепна Флибъртиджибит на ухото на Уейланд, — знам къде го стиска чепикът тоя юначага и ей сега ще го укротя.

Той скочи от коня, изтича до вратаря, дръпна го за мечата кожа, за да го накара да наведе грамадната си глава, и му прошепна нещо на ухото. Едва ли заклинанието на някой източен вълшебник би въздействувало на злия дух да смени така бързо свирепия си вид с израз на пълна покорност, както шепотът на Флибъртиджибит въздействува на страховития пазител на Кенилуърт, щом достигна до слуха му. Той захвърли тоягата си на земята, грабна Дики Слъдж и го вдигна тъй високо, че това би могло да завърши трагично за момчето, ако гигантът случайно решеше да го пусне от ръцете си.

— Да, точно така е! — избоботи радостно той. — Точно така, хлапако. Но как, по дяволите, успя да го научиш?

— Ти не се безпокой повече, приятелю — отвърна Флибъртиджибит, — а по-добре… — Той погледна към Уейланд и спътницата му и отново зашепна, макар че всъщност нямаше и нужда да говори високо, тъй като гигантът, за да му бъде по-удобно, го бе повдигнал до самото си ухо. Пазачът нежно погали Дики, остави го на земята така предпазливо, както добрата домакиня поставя на камината пукната китайска чашка, и викна на Уейланд:

— Минавай по-бързо, минавай! И гледай да не закъсняваш друг път, когато пак аз пазя при вратата!

— Да, да, — минавайте — обади се Флибъртиджибит, — а пък аз ще остана още малко тук е моя добричък филистимлянин, с моя Голиат. Скоро ще ви настигна обаче и ще разнищя всичките ви тайни дори ако те са така тъмни и дълбоки, като подземията на този замък.

— Не се съмнявам — отвърна Уейланд, — но се надявам те в близко време да престанат да бъдат мои тайни и тогава ще ми е все едно дали ти, или който и да било друг ги знае.

Преминаха под кулата, която носеше името Галерията поради следната причина: мостът, който я съединяваше с кулата на отсрещния бряг на езерото, наречено Мортимър, беше така разположен, че образуваше обширна арена за турнири, дълга сто и трийсет ярда и широка десет ярда, застлана с най-фин пясък и оградена от двете страни с високи и здрави палисади; откъм северната страна на външната кула бе построена широка и богато украсена галерия, откъдето дамите имаха възможност да наблюдават рицарските турнири, и тъкмо тя беше дала името на кулата. Нашите пътници минаха бавно по моста и приближиха кулата Мортимър, проходът под която водеше към външния или към задния двор на замъка. Върху фасадата на кулата Мортимър личеше гербът на граф Марч, дръзкия властолюбец, който свалил от трона Едуард II и искал да сподели властта с френската вълчица 138 138 Изабела — дъщерята на Филип V, крал на Франция. , законната съпруга на нещастния крал.

Портата под тази зловеща емблема се пазеше от многобройни стражи, облечени в пищни ливреи, но те не направиха никакви спънки на графинята и на нейния водач; щом главният пазач им беше позволил да минат през Галерията, помощниците му нямаше защо да ги спират. Двамата мълчаливо влязоха в обширния външен двор и старинният замък се откри пред тях с цялото си великолепие и с всичките си внушителни кули. Вратите бяха широко разтворени в знак на сърдечно гостоприемство, а стаите бяха изпълнени със знатни гости и с всевъзможни приближени — членове на свити, прислуга и всички онези, чиято задача бе по един или друг начин да допринасят за развлеченията и веселието.