Уолтър Скот - Кенилуърт

През това време Тресилиан, очакван с такова нетърпение от тази посока, се върна в Кенилуърт по съвсем друг път. Уейланд бе прав, когато предположи, че сутринта той е придружил графовете до Уорик, надявайки се там да научи нещо за своя пратеник. Надеждите му обаче не се оправдаха, пък и сред свитата на Лестър забеляза Варни, който сякаш искаше да се приближи и да го заговори, но Тресилиан прецени, че при сегашните обстоятелства ще бъде по-добре да избегне този разговор. Ето защо издебна удобен момент, когато шерифът на графството бе стигнал до средата на приветственото си слово към нейно величество, измъкна се от приемната зала, метна се на коня и препусна към Кенилуърт по един усамотен и заобиколен път. Той влезе в замъка през малка вратичка в западната стена, през която го пропуснаха без всякакви спънки като един от приближените на граф Съсекс, към които Лестър бе наредил да се отнасят с най-голяма учтивост. И тъй, Тресилиан не срещна Уейланд, който го очакваше е такова нетърпение и когото той също имаше не по-малко желание да види.

След като остави коня си на слугата, Тресилиан тръгна да се поразходи из градината, по-скоро за да може да размишлява на тишина и спокойствие, отколкото да се любува на редките красоти на природата и изкуството, които щедростта на Лестър бе събрала тук. По-голямата част от знатните гости по това време също бяха извън замъка. Някои се бяха присъединили към кавалкадата на графовете, а останалите бяха заели места по външните стени и кулите и изгаряха от нетърпение да видят бляскавото зрелище, каквото несъмнено щеше да представлява пристигането на кралицата.

Докато замъкът, ехтеше от човешки гласове, в градината царуваше пълна тишина, нарушавана само от шепота на листата, от чуруликакето на обитателите на големия птичарник, които се надпреварваха с щастливите си събратя, останали на свобода, и от плисъка на водата във фонтаните, която се издигаше високо във въздуха от разни скулптури с фантастични и гротескни форми и с непрекъснат ромон падаше в грамадните басейни от италиански мрамор.

Тъжните мисли на Тресилиан придаваха мрачна окраска и на всичко, което го заобикаляше. Той сравняваше прекрасните места, през Които минаваше, с гъстите гори и голите хълмове, заобикалящи Лидкоут хол, а образът на Еми Робсарт се носеше като призрак над всеки пейзаж, създаден от въображението му. Може би нищо не е така пагубно за щастието на задълбочените и затворени в себе си хора, както ранната голяма и нещастна любов. Често тя тъй дълбоко прониква в съзнанието, че ден и нощ преследва човека, отравя в зародиш всяка радост и наслада и когато най-сетне разочарованието й отнеме свежестта и тя пресъхне, оказва се, че заедно с нея са пресъхнали и всички извори, които подхранват живота. Тази сърдечна болка, този копнеж по един призрак, загубил вече яркостта на окраската си, това съществуване под властта на спомените и сънищата, завършили отдавна с грубо пробуждане, е слабост на великодушните и благородни сърца и от тази слабост страдаше и Тресилиан.

Най-сетне той почувствува нужда да разсее мислите си с други неща и излезе от градината с намерението да се смеси с шумната тълпа по крепостните стени и да погледа приготовленията за процесията. Едва напуснал градината обаче и дочул оживения говор, музиката и смеха, които се разнасяха около него, той изпита непреодолимо желание да избяга от обществото, чието настроение бе тъй различно от неговото, и реши да се прибере в определената за него стая и да се отдаде на размишления, докато звънът на голямата камбана не възвести пристигането на Елизабет.

Взел това решение, Тресилиан прекоси коридора, който отделяше многобройните кухни от парадната зала, и се изкачи на втория етаж на кулата Мървин. Опита се да отвори вратата на определената за него стая и с изненада откри, че е заключена. Тогава си спомни, че управителят му беше дал ключ и го бе посъветвал поради безредието в замъка да държи вратата заключена. Тресилиан пъхна ключа в ключалката, обърна го, влезе в стаята и видя една седнала жена, в чието лице веднага позна Еми Робсарт. В първия миг той помисли, че разпаленото му въображение е породило безкрайно любимия образ, после реши, че пред него стои призрак, но накрая се убеди, че това наистина е Еми — отслабнала и много по-бледа, отколкото бе по време на безоблачното щастие, когато имаше свежестта и стройността на горска нимфа и красотата на силфида. И все пак това беше Еми, която нямаше равна на себе си в неговите очи.