Уолтър Скот - Кенилуърт

— Добър ден, мастър Робърт Лейнъм — каза Лестър, който очевидно искаше да отмине нататък без повече приказки.

— Имам една молба към ваша светлост — рече въпросната личност, следвайки нахално графа.

— И каква е тя, драги мастър Пазител на вратата на заседателната зала?

— Чиновник при вратата на заседателната зала — отговори натъртено мастър Робърт Лейнъм, поправяйки графа.

— Добре, добре, драги, наричай службата си както желаеш — каза графът. — Какво по-точно искаш от мен?

— Нещо съвсем дребно, ваша светлост — отговори Лейнъм, — да бъдете така милостив към мен, както сте били винаги, и да ми издействувате разрешение да участвам в лятната разходка до вашия прекрасен и несравним замък Кенилуърт.

— А защо ти е нужно това, драги мастър Лейнъм? — попита графът. — Нали знаеш, че се очаква да имам много гости?

— Не чак толкова много — отвърна просителят, — че ваша светлост да не може да отдели на своя стар слуга едно местенце и парче хляб. Помислете, милорд, каква работа върши жезълът ми, като сплашва шпионите, които иначе биха играли на криеница с достопочтения съвет и биха надничали през ключалките и пролуките на вратите на залата: толкова е необходим той тогава, колкото е необходима и шляпалката за мухи в месарницата.

— Струва ми се, че употребихте едно доста оплюто от мухи сравнение за почтения Съвет, мастър Лейнъм — рече графът. — Но не търси да се оправдаваш. Ела в Кенилуърт, щом желаеш; освен теб там ще има още сума шутове, така че няма да се чувстваш неудобно.

— Е, щом ще има шутове, милорд — весело отвърна Лейнъм, — сигурен съм, че ще си устроя добър лов с тях. Никоя хрътка не обича да гони зайци така, както аз обичам да откривам и да правя хайка на шутове. Имам обаче още една, и то малко необичайна молба към ваша милост.

— Казвай я и ме пусни да вървя — каза графът. — Струва ми се, че кралицата вече всеки момент ще излезе.

— Благородни лорде, много ми се иска да взема със себе си и моята другарка по легло.

— Какво каза, неблагочестиви негоднико? — изумен попита графът.

— Но, моля ви, милорд, това, което казах, е в пълно съгласие с догмите на църквата — отговори неизчервяващият се или, поточно, постоянно зачервеният молител. — Аз имам жена толкова любопитна, колкото прабаба й, която изяде ябълката. Да я взема със себе си, не мога, защото нейно величество е издала най-строга заповед дворцовите служители да не водят съпругите си на обиколката и да не обременяват по този начин свитата й с женоря. Затова искам да помоля ваша милост да я включите в някоя пантомима или в някоя хубава жива картина — предрешена както се следва, разбира се. Така никой няма да знае, че ми е жена, и няма да има никакво нарушение на заповедта.

— Да ви вземе дяволът и двамата! — викна Лестър, неспособен да овладее гнева си при възпоминанието, което думите на Лейнъм предизвикаха. — Защо ме занимаваш с такива глупости?

Чиновникът при вратата на заседателната зала, изплашен и объркан от буйния гняв, който предизвика, без да иска, изпусна жезъла от ръката си и се вторачи глуповато в разярения граф с израз на почуда и страх върху лицето си. Това веднага накара Лестър да се опомни.

— Исках само да проверя дали притежаваш необходимата смелост за длъжността си — каза бързо той. — Ела в Кенилуърт и ако искаш, вземи със себе си дори и дявола.

— Моята жена, сър, вече е играла дявол в една мистерия по времето на кралица Мери. Ще ни е нужно обаче да получим някоя и друга пара, за да можем да купим театралните принадлежности.

— Ето ти една крона, вземай я и се махай — каза графът. — Вече бие голямата камбана.

Мистър Робърт Лейнъм остана още миг да се чуди на раздразнението, което беше причинил, но като се навеждаше да вземе падналия жезъл, си каза:

„Благородният граф днес е в ядовито настроение. Щом ни дават крони, значи, очакват от нас, хората с ум, да си затваряме очите пред налудничавите им изблици, но, ей богу, ако не ни плащаха, за да ни умилостивят, бихме им дали да се разберат!“

Лестър бързо продължи напред, забравил вече за любезностите, които така щедро раздаваше до преди малко и проправяйки си припряно път през тълпата от придворни, стигна до една малка приемна и се вмъкна в нея, за да се съвземе за миг насаме, не-наблюдаван от никого.

„Какво става с мен — помисли си той, — щом така силно могат да ме обезпокоят думите на един жалък и окаян глупак! О, съвест, ти си също като копой, който започва да ръмжи, все едно дали е дочул слабото шумолене на плъх или на мишка, или пък стъпките на лъв. Не мога ли все още да се избавя с един смел замах от това мъчително и недостойно положение? Защо да не падна на колене пред Елизабет и като й призная всичко, да предоставя съдбата си във властта на нейното милосърдие?“