Уолтър Скот - Ламермурската невеста

Целта ми тук не е да проследявам как Дик Тинто усъвършенствувал майсторството си и как обуздавал разпаленото си въображение, следвайки правилата на изкуството. Когато видял картините на своя съвременник, шотландския Теннърс, както тогава заслужено наричаха Уилни, пелената паднала от очите му. Той захвърлил четката, заловил се за пастелите и въпреки глада и тежкия труд, неизвестния и несигурен утрешен ден продължил да следва избрания от него път, овладявайки изкуството на живописта йод ръководството на учители, по-добри от първия му наставник. Но въпреки това най-ранните, неумели опити на гениалния художник като детските стихове на Поуп, ако можехме да ги възпроизведем, ще останат завинаги скъпи за ранните другари на Дик Тинто. Така над вратата на скромната кръчмица на една малка уличка в Гандърклу още стоят изрисуваните от него скара и висока халба с похлупак… Но вече чувствувам, че е време да се простим с тази тема, защото бих говорил за приятеля си дълго, дълго.

Животът в бедност и в постоянна борба за съществуване принудиха Дик Тинто да прибегне до средство, обичайно за събратята му по четка: като не беше в състояние да наложи данък върху вкуса и щедростта, той се зае да вземе този данък от хорската суетност — с една реч започна да рисува портрети. И ненадейно, след като няколко години не знаехме нищо един за друг, по времето когато Дик вече бе достигнал голямо майсторство и се беше издигнал високо над първоначалните си опити, а не обичаше дори да му се намеква за тях, ние отново се срещнахме в село Гандърклу, където аз заемах сегашната си длъжност, а Дик правеше копия на човешките лица, сътворени от всевишния по негов образ и подобие, и вземаше по гвинея за парче. Това наистина бе жалко възнаграждение, но на първо време то беше предостатъчно да задоволи скромните потребности на моя приятел: Дик държеше стая в странноприемница „Уолас“ и си позволяваше шеги по адрес на самия съдържател, но се отнасяше с уважение и почтително внимание към камериерката, коняря и слугата в кръчмата.

Приятни бяха тези безгрижни дни, ала те не продължиха дълга. Негова милост леърд 9 9 Титла на шотландски земевладелец. — Б.пр. Гандърклу с жена си и трите си дъщери, свещеникът, акцизният агент, високоуважаваният ми покровител мистър. Джедедаа Клийшботам и десетина арендатори, и фермери си осигуриха, безсмъртие чрез четката на Тинто, но след това, работата, му започна да замира; а от мазолестите ръце на селяните, водени в ателието на художника от чиста амбиция, рядко можеше да се изтръгне повече от една или дори половин крона.

Но макар че хоризонтът се забули с облаци, бурята позаглъхна. Съдържателят на странноприемницата се отнасяше по християнски с наемателя си, който си плащаше добре, докато имаше пари. Внезапната поява в официалния салон на семеен портрет в стил Рубенс, на който бе изобразен самият стопанин на заведението, с жена си и дъщерите си, говореше красноречиво, че Дик все пак бе намерил начин да замени плодовете на изкуството срещу необходимите му средства за живот.

И все пак няма нищо по-несигурно от подобни източници. Сега самият Дик стана прицел за насмешките на стопанина, без да може да се защити или да му отвърне със същото; триножникът бе отнесен на тавана, където нямаше място дори да го изправят, а художникът престана да посещава седмичните сбирки на местното общество, чиято душа и сърце бе някога. Приятелите на Дик Тинто започнаха да се боят да не би той да заприлича на животното, известно под името ленивец, което, като унищожи докрай листата на приютилото го дърво, се свлича на земята и умира от гладна смърт. Осмелих се да намекна на Дик за заплашващата го опасност, посъветвах го да напусне гостоприемните предели, изчерпани докрай от него, и да използува безценния си дар на друго място.

— Има една причина, поради която не мога да се махна оттук — тъжно изрече приятелят ми и стисна ръката ми със сериозен израз на лицето.

— Сметката, която не си платил? — попитах аз с искрено съчувствие. — Ако скромните ми средства са в състояние да те избавят от бедата…

— Не, не, за бога — прекъсна ме благородният младеж, — как мога да прехвърля на раменете на приятеля си товара на собствените си несполуки! Имах средство да си възвърна свободата; по-добре е да пълзиш из някой нечист канал, отколкото да останеш в затвора.

Не разбрах какво имаше предвид приятелят ми. Музата на живописта явно бе измамила очакванията му, а каква ли друга богиня би могъл да призове на помощ? Това остана тайна за мен. Разделихме се, без да се обясним докрай и се видяхме едва три дни по-късно на прощалната гощавка, която собственикът на странноприемницата даде по случай заминаването на Дик за Единбург.