Уолтър Скот - Ламермурската невеста

Като наричаше себе си художник, Дик Тинто обикновено не забравяше да спомене, че произхожда от стария род Тинто от Ланаркшир, а в някои случаи намекваше, че до известна степен накърнява достойнството си, като изкарва прехраната си с молив. Но ако потеклото му беше наистина такова, навярно предците му бяха изпитали още по-силно унижение като например този добър човек баща му, принуден да работи като шивач в село Лангдирдум в западната част на страната: занятие полезно и несъмнено честно, но разбира се, не особено аристократично. Ричард, тоест Дик, се родил под скромната стряха на шивача и противно на своите наклонности започнал още от дете да учи този скромен занаят. Старият Тинто обаче не успял да тържествува от победата, постигната над вродените склонности на сина му. Защото постъпил като онова момченце, което се опитвало да запуши с пръст отвора на една чешма; струята, разгневена от поставената й преграда, се изплъзнала встрани и обляла нещастника от глава до пети. Така се случило и с бащата Тинто. Защото многообещаващият му чирак не само изхабил всичката му креда, като се упражнявал да рисува върху шивашкия тезгях, ами започнал да прави и карикатури на най-достойните клиенти на баща си, те възроптали и заявили, че няма да търпят бащата да ги обезобразява със своите дрехи, а синът му да ги прави за смях на всички. Съзнавайки, че го заплашват позор и разорение, старият шивач се примирил със съдбата си, отстъпил пред молбите на сина си и му разрешил да опита щастието си на друго поприще, което по-добре подхожда на наклонностите му.

По онова време в Лангдирдум живеел един странствуващ поклонник на четката, който упражнявал изкуството си sub Jove frigido 7 7 Под студеното небе (лат.). — Б.пр. и покорявал сърцата на всички местни момчетии, най-вече на Дик Тинто. А тогава още не съществувал обичаят да се икономисва всичко и в резултат на подобни недостойни ограничения да се заменя с най-сух надпис символичното изображение на занаята, преграждайки по този начин пътя на художниците към дотогава винаги открития и достъпен източник за усъвършенствуване и доходи. Тогава още не било разрешено да се пише върху мазилката на входа за кръчмата или на табелата на някоя странноприемница: „Старата сврака“ или „Главата на сарацина“, заменяйки с безстрастни думи живия образ на пернатата бъбрица или смръщения лик на страшния мохамеданин изпод чалмата му. В онези далечни и непридирчиви времена умееха да уважават нуждите на всички съсловия и изписваха фирмите на кръчмите — тези емблеми на веселието — така, че те да бъдат разбираеми за всеки, без разлика на положение и звание, като не забравяха, че онзи бедняк, който не може да прочете и сричка, може да обича чашата хубава бира не по-малко от грамотните си съседи или дори от самия пастор. Следвайки този високолиберален принцип, кръчмарите показваха характера на своята професия с картинни символи, а рисувачите на фирми, макар да не се хранеха обилно, поне не гладуваха съвсем.

Дик Тинто постъпил на учение при достойния представител на тази, както казахме, отживяла професия и както се случва често с много гении в изкуството, започнал да рисува с бои, преди да има някаква представа за истинска рисунка. Неговата вродена наблюдателност скоро му помогнала да се избави от грешките на учителя си и да не се нуждае повече от неговите наставления. Особено добре Дик умеел да рисува коне, които били любимото изображение по фирмите в шотландските села; проследявайки развитието на младия художник, ще установим със задоволство как той лека-полека започва да скъсява гърбовете и да удължава краката на тези благородни животни, в резултат на което те все по-малко приличали на крокодили и все повече — на самите себе си. Клеветниците — те винаги са готови да преследват таланта с настървение, съответствуващо на неговите успехи — пуснали, слухове, че Дик веднъж бил нарисувал кон с пет крака вместо с четири. За негово оправдание бих могъл да се позова на аргумента, че художниците се ползуват със свободата да създават каквито искат, дори най-необикновени и неправилни съчетания и няма нищо непозволено в това да представиш любимия си предмет на изображение с един крайник повече. Но аз свято почитам паметта на покойния приятел и не ми допада такава зле обоснована защита. Видял съм с очите си фирмата, за която става дума; тя и сега се полюшва възторжено в Лангдирдум и съм готов да се закълна, че онова, което са сметнали за пети крак на коня, по погрешка или по недоразумение, е всъщност опашката и като вземем под внимание позата, в която е изобразено благородното животно, фигурата е въведена и изпълнена с най-голямо майсторство и смелост. Конят стои на задните си крака и опашката, която опира о земята, образува нещо като point d’appui 8 8 Опорна точка (фр.). — Б.пр. , придавайки на цялата фигура устойчивостта на триножник; в противен случай би било непонятно как конникът ще може да се удържи в тази поза, без да тупне назад. За щастие дръзкият замисъл станал притежание на човек, който го оценил достойно, и когато Дик, достигнал нова степен на съвършенство, се усъмнил дали е редно така дръзко да се отклонява от приетите норми в изкуството и пожелал да нарисува портрет на съдържателя като изкупление за тази своя незряла творба, трезвомислещият клиент отхвърлил благородното предложение, вероятно съзнавайки, че всеки път, когато бирата му не успее да развесели посетителите в заведението, те, щом погледнат, към фирмата, веднага ще изпаднат в най-прекрасно настроение.