Кристина Скай: Индия

Торнуд погледна към своя събеседник и осъзна, че гледа един побъркан човек. Никакви аргументи нямаше да променят и на йота мнението му. Единствената му надежда бе да избяга от тази карета. С ъгълчето на окото си забеляза сребриста сянка, която тичаше успоредно с файтона.

Луна! Нима Индия бе заподозряла нещо и бе изпратила вълчицата след него?

Нещо се удари с все сила в тавана на колата и накара Стивънс да се наклони напред и да изругае.

Карлайл се усмихна, когато допря пистолета до гърдите му.

— Обграждат ни, Стивънс. Чуваш ли това? — Още една торбичка с пясък се стовари върху каретата. — Каквито и планове да си имал, с тях е свършено.

— Надали. Очаква те трагичен инцидент с файтона, Торнуд. Разбрах, че някъде насам имало мост. Нещастно стечение на обстоятелствата, като се има предвид, че се сдобри с лейди Деламиър. Но времената сега са такива, изпълнени с опасности — додаде той, като се усмихна ехидно. — Разбира се няма никакъв смисъл да правиш опити да привлечеш с викове вниманието на кочияша. Той е един от нашите и ни е напълно верен. Не очаквай помощ от него.

През прозореца на каретата, високо над върховете на дърветата, младият мъж зърна яркочервена коприна. С голямо усилие сдържа усмивката си при мисълта, че Индия летеше над главата му с големия балон. Сега останалото зависеше от него.

Погледна към своя спътник и сви рамене.

— Очевидно си премислил всички възможности, Стивънс. Трябва да те поздравя. Но все още можем да се споразумеем. Ако ти дам диаманта можеш да разчиташ на мен да си държа устата затворена. Няма нужда от убийства. Ако предположим, че успееш, разбира се.

Неговият похитител се изсмя студено.

— Не успя да ме убедиш дори за секунда, Торнуд. Никога няма да си държиш затворена устата. Ти си човек на честта, макар да предпочиташ да го криеш от света. А сега ми дай диаманта. Няма смисъл да протакаме повече тази работа.

Девлин изруга и се наведе към ботуша си. Бавно измъкна диаманта, наречен „Аврора“.

Когато Стивънс се приведе напред, с блеснали от алчност очи, неговият пленник запрати скъпоценния камък с всичка сила към отсрещната стена на файтона, а след това се хвърли назад, отвори вратата и скочи на земята.

Но стигна само до половината на пътя. Секретарят на Уелингтън го хвана за краката и го дръпна разярено навътре.

— Няма да ми избягаш точно сега, дявол да го вземе!

Отвън се чу ниско ръмжене. Без предупреждение силна сребриста фигура се метна през отворената врата и се стовари върху гърдите на Стивънс. Вълчицата на Индия изби пистолета от ръцете му и го повали на пода.

— Махни този звяр от мен! Ще ми разкъса гръкляна!

Торн се запита дали бе вероятно да стане подобно нещо. Никога досега не бе виждал Луна толкова ожесточена.

Но нямаше време за размисли. Още една торбичка с пясък се стовари върху файтона. Едрият хищник се обърна и блъсна силно младия мъж по рамото, като го повали към земята.

Дали към неговата смърт?

Миг по-късно той се стовари с главата надолу върху пръстта.

Все още трепереше, а погледът му бе замъглен, когато Стивънс се появи на вратата на каретата. Стреля отчаяно, но куршумът профуча край близкия храст.

В този момент Карлайл присви очи, осъзнал, накъде се бе насочил файтонът. Той летеше към стръмното възвишение, зад което беше реката.

Нямаше време да предупреждава нито Стивънс, нито кочияша. Конете преваляха възвишението, без да могат да видят какво има пред тях. А там пътят водеше към разбития мост.

Времето като че ли спря, когато адютантът изчезна, очевидно, за да търси изгубения диамант.

А след това отново се появи на прозореца.

Дев успя да зърне за секунда ужасеното му лице, преди файтонът да полети към скалистия бряг.

— Тя е знаела. — Карлайл стоеше на брега на реката, стиснал ранената си ръка, като се взираше към разпилените останки на каретата. — Нямам представа как, но Луна е знаела.

Индия се бе приземила сред свистене на коприна и сега двамата стояха, хванати за ръце и наблюдаваха реката и касапницата. Луна стоеше в краката им в очакване и приемаше доволно всяка милувка на Торнуд по кадифената си козина.

— Тя опита да ме изблъска от файтона. В началото си помислих, че е полудяла и се опитва да ме убие. — Поклати глава. — Но тя е знаела. Спаси ми живота. Както и ти, като я изпрати след мен.

— Много си добра, безценната ми — прошепна лейди Деламиър и вълчицата вдигна поглед към лицето й.

Индия прегърна и двамата.