Кристина Скай: Индия

— За тези мръсни парцалчета ли говориш?

— Не за тях. Разгърни едното от тях!

Сега вече момиченцето танцуваше от възбуда.

Карлайл разтвори едно от парчетата плат. И дъхът му секна.

Върху атлазената му завивка проблясваха десетина скъпоценни камъка.

Няколко от тях бяха поне толкова големи, колкото „Аврора“.

— В началото не разбрах какво е това — обясни задъхано Алексис. — А после всичко започна да ми се прояснява. Най-после си спомних онази нощ в Брюксел. — Очите й се замъглиха за момент, но въпреки това вдигна решително брадичка. — През онази нощ, в която умряха моите родители, баща ми ми даде да скрия нещо в Джоузефин. Изглеждаше много разтревожен, предупреди ме да не казвам на никого и допълни, че животът на всички ни зависеше от това как ще запазя тайната. После ни изпрати с Андрю и Мариан да се скрием в една тайна стая. Но първо ми каза: „Знам, че от тебе ще излезе добър войник.“ И наистина е така — додаде буйно детето. — Никога не съм споменавала нищо пред никого. Досега. — Прехапа за секунда устна. — Разбира се, отдавна бях забравила напълно за случката и сега съжалявам. Но затова пък скъпоценните камъни са отново в безопасност, както желаеше баща ми.

Дев се взираше невярващо как от парцалчетата едно по едно се появяваха отдавна скритите в куклата бижута. Това наистина бе кралски откуп.

Или императорски.

Иън изсвири продължително.

— Значи ето къде са били скрити през цялото време. Алексис, мисля, че си наистина изключително момиче.

Детето сияеше. Брат й и сестра й се приближиха предпазливо и се вгледаха със страхопочитание в скъпоценностите. Торнуд взе един от камъните и го заразглежда отблизо.

— Ако не се лъжа, това е изгубената колекция на Наполеон. Всяко едно от тези камъчета е не по-малко ценно от розовия диамант, който открихме в здраво стиснатите ръце на Стивънс след катастрофата. — За момент изражението му стана мрачно. — Огледахме останалите неща, които носеше, но те бяха фалшиви. Единствено „Аврора“ бе истински, което и обяснява защо положи толкова усилия да го открие. Без него е нямал никакъв шанс да изиграе някой бижутер, който да купи останалите. Целият му план е бил само един побъркан блъф. А истинските скъпоценности през цялото време били скрити в Джоузефин. Това е бил последният подвиг на баща ти, Алексис, да смени истинските камъни с фалшиви. Ако само знаехме. — Усмихна се на момиченцето. — Той беше изключително смел мъж. — Стисна ръчичката й. — И сега щеше да бъде много горд с теб.

— Той е горд — отвърна тихо детето.

Не „беше“, а „е“.

Индия погледна към Алексис и разбра какво иска да каже. Радваше се, че нейната малка приятелка има такъв дар; той й носеше утеха след всички загуби, които бе претърпяла.

— „Аврора“ е мъртва — заяви със сериозен тон Торнуд. — Слава Богу вече се отървахме от последния от тази банда ненормални.

— Мили Боже, Торн, само не ми казвай, че си преследвал тях след завръщането си в Лондон. — Пендлуърт поклати глава, вперил поглед в съкровището. — Да ни мамиш през цялото време! Повече от прекалено е, когато един човек не споделя с най-добрите си приятели към какво се стреми.

— Но всичко това е на път да се промени — заяви решително херцогинята. — Махни тези скъпоценности, ако обичаш, Бийч. Сега имаме да обсъждаме по-важни неща. — Само с едно изречение лейди Кранфорд обрече на пълна неизвестност многомесечните усилия на английското разузнаване. — Можеш да ги сложиш в чайника от севърски порцелан върху камината. Беше подарък от майката на покойния ми съпруг и все още не съм виждала по-грозно нещо.

Напълно сериозно Бийч събра безценните бижута, като да бяха от стъкло и ги постави там, където му бе наредено. Междувременно, без да прави паузи, възрастната жена продължи да говори:

— Опитах се да намеря подходяща дата за вашата венчавка, Индия. Предполагам искате това да стане колкото се може по-скоро, макар да сте вече женени.

— Вече какво? — възкликнаха в един глас Иън, Люк и Пендлуърт.

Херцогинята се усмихна от фотьойла си, доволна, че бе предизвикала такава сензация.

— За нещастие ще бъде доста трудно да намерим подходящ ден. Трябва да се подготвят безброй неща, да се осигурят цветя и да се изпратят покани. Ще уведомя и безгрижните ти родители. Те са някъде между Гърция и Кайро, струва ми се, което не ни помага кой знае колко. Ще им бъдат нужни сигурно шест месеца, за да се приберат.

Девлин се намръщи.

— Ако мислите, че ще чакам шест месеца…