Джек Слейд - Господарката на Ранчото на бегълците

В този момент окованият дойде на себе си, но само смътно възприемаше какво става около него.

Съвсем бавно му се изясняваше, че се намира в дяволски заплетено положение.

Обърнаха го по гръб. Като видя шерифската звезда, той скрито си пое дъх. Досега се бе опасявал, че в това гнездо изобщо няма представител на закона, а също и закон.

За жалост не знаеше що за закон действуваше тук, но и да знаеше, нямаше да може да направи нищо.

Той сви колене и се изправи с един тласък. Едва тогава видя мъртвия.

Ласитър разпозна мъжа, когото бе хванал за заложник. Средно висок, елегантно облечен момък, който явно не бе от бедните.

Ван Кърк се бе вторачил мрачно в Ласитър, но той долови нещо като тихо задоволство в пронизващия го поглед.

— Това ще те прати на гилотината, Ласитър — каза ван Кърк. — Ти уби моя девер Джоузеф Спърк. Всички го потвърдиха.

Ласитър не познаваше мъжа, изрекъл тези думи. Не беше виждал такова лице, откакто се намираше в това мизерно селище.

Той бе пристигнал тук едва преди четири часа, в късния следобед.

— Как можете да докажете това, мистър? — попита спокойно Ласитър. — Аз заплашвах този мъж, но не съм го убил.

— Това можеш да го разкажеш на съдията — ухили се злорадо ван Кърк. — Свидетелите потвърдиха единодушно съвсем друго. Ти си наръгал моя девер с ножа на Мортън.

Ласитър погледна дръжката на камата, която стърчеше от гърба на мъртвия. Действително отговаряше на описания нож. Тъмна дръжка от еленов рог с индиански орнаменти. Такива ножове се намираха трудно. Те се изработваха в единични бройки и струваха скъпо.

Ласитър хвърли бърз поглед към Мортън. Той се хилеше злобно, макар да имаше силни болки в ставата на крака.

— Нищо не можеш да направиш. Това е ножът, който в яда си хвърлих по теб. Ти го измъкна от стената и с него уби Джоузеф Спърк. Не можеш да отречеш. Ти беше, кой друг.

Не! Ласитър знаеше, че не е направил това. Той не бе и помислял да го направи. Искаше само да блъфира и това бе всичко, но тогава получи този страхотен удар по главата. Останките от стоманата бяха пръснати навсякъде около него, така че не му бе нужно да размишлява що за удар е било.

— Работата е ясна — каза Маркус ван Кърк. — Какво им е на двамата в ъгъла?

— Аз исках да си направя с червенокосата само малка шега, бос — заоправдава се Бърк Мортън. — Тогава Ласитър изведнъж полудя. Нахвърли се върху мен като бясно куче. Двамата там нямат нищо общо с това.

— Тук не съм напълно сигурен — каза шерифът. — Ей, не сте ли вие двойчицата Кели, а?

— Това наистина е интересно — хилеше се ван Кърк. — Съвсем сигурен ли си, Макс?

Шерифът Макс Росман кимна утвърдително.

— Да пукна, ако не са те.

— Тогава ги арестувай веднага — рече ван Кърк. — Обаче, Макс, вземи няколко мъже за подкрепление. Ти знаеш добре какви истории се разправят за двойката Кели. Няма да бъдеш първият шериф, през чиито крачоли са се измъкнали.

— Никой не ми се е измъквал през крачолите — изръмжа Росман. — Сериозно ли мислиш, че някой може да го направи, бос? Не е възможно, ако седи в нашия кафез.

Почти всички се разсмяха, тъй като знаеха що за кафез е това. Бягството от него бе действително невъзможно.

Това скоро трябваше да разбере и Ласитър.

Затворът се състоеше от едно-единствено помещение, което се намираше под земята. Точно в средата на двора на управлението, който бе обграден отвсякъде с дебели стени.

Това беше една четиристенна яма, над която бе поставена здрава стоманена решетка. Стените бяха от гладки дървесни стволове, с грижливо отстранени кори и клони. Освен това тези греди бяха намазани с такова масло, че дори и катерица не би могла да се покатери по тях.

Ласитър и другите двама заловени бяха хвърлени, оковани заедно, в тази яма.

Още не бяха имали възможност да разговарят.

— Вие наистина ли сте двойката Кели? — попита Ласитър, макар и да не му бе много до приказки. Главата още го болеше ужасно. Най-добре да се бе търкулил да поспи малко. Но му беше любопитно.

— Да, аз съм Рут — каза момичето. — А това е моят брат Дъглас Кели.

Ласитър се облегна на гладката стена, без да се интересува от смазката, която полепваше по дрехите му. Те и без това не можеха да бъдат спасени, тъй като се бяха разкъсали по време на боя и сега бяха само едни дрипи.

— Чувал съм за вас — каза той. — Бяхте извършили някакво престъпление, ако не се лъжа.

— Теб какво те засяга, Ласитър? — тросна се момичето.

Те не можеха да се виждат в тъмнината. Само малко звездна светлина проникваше отгоре през решетката. Луната се бе отдалечила твърде много, за да осветява тук, долу.