Атанас Славов - Психопрограмираният

— Тогава?…

— Точно това, което ви казах. Повече от достоверно. Направо можеш да ги приемеш за истина. Толкова вярна истина, че после всичко ти изглежда лъжливо!

Той замълча. Събеседникът му също не пророни дума. Стратегът отговори отново, като че ли на себе си.

— Хубав филм. Хубаво направен, искам да кажа. Само че… защо е направен? Като че ли по някакъв роман… Да, имаше такъв роман. Не знам, вие чели ли сте го?

Възрастният мъж го изгледа много странно.

— Да… чел съм го.

— По-добър ли е от филма?

— Не… същата стока, при това не особено добре написан. Но той е стар. Още от първите години след Прелома.

— Така ли? — изненада се Баюн. — Чел съм нещо много подобно.

— Да не би „Огньове и победи“?

— Да! Как се сетихте?!

— Просто те наистина си приличат. От Рел Ваус, нали?

— Да, от него. И „Огнени пилоти“ ли е негов?

— Да — кимна мъжът. — И той е мой.

Може би за пръв път от много време насам стратегът не знаеше как да реагира. Предписанието мълчеше. Объркано загледа писателя. Рел Ваус… наистина! Не можеше да си го представи толкова естествено и в такава обстановка. Рел Ваус, съратникът на Презитега в Преломния щаб, един от първите фронтови репортьори на новата преса, издавана направо на бойното поле! След Прелома — гръмкият успех на „Огньове и победи“ и няколко следващи романа, няколко пиеси за преломното минало и борбата на прогресивните интелигенти и промишленици срещу догмите на Единната Същност… Постепенно Рел Ваус беше заглъхнал, читателите възприеха това като имагинерно преминаване в задоблачните висоти на изкуството.

Баюн гледаше силните ръце на този човек, ръце, познаващи много видове труд, без нито един от тях да им е станал бреме. Срещна замислените му очи, които сега изглеждаха по-скоро тъжни. Не знаеше какво да прави и какво да каже. Писателят пръв наруши мълчанието.

— Заговорих ви, защото ми направи впечатление начинът, по който напуснахте прожекцията. От много време насам се запознавам с хора, които напускат филмите по моите ранни романи.

— Знаете ли… аз също винаги съм искал да се запозная с вас, господин Ваус…

— Без „господин“. Прощавайте, дразни ме.

— Да… и мен също. Та първоначално исках да се запозная с вас, за да изразя възхищението си. После просто да поговорим…

— Ние вече започнахме. Впрочем, за да не бъде запознанството ни едностранно, как се казвате?

— Прощавайте — засмя се стратегът. — Баюн Глордах. Пътувам за Деара в командировка.

Той премълча военното си звание. Не искаше да предизвика враждебност у писателя и да разруши интересния разговор.

— Всички пътуваме за някъде — замислено каза писателят, — само че ни командироват различни инстанции…

— Интересна мисъл… От новите ви романи ли е?

— Не, разбира се, просто сега ми дойде наум. Новите ми романи? Сега те се издават само в Деара. Нангар предпочита „Огньове и победи“ и всичко подобно на тях.

— Разбирам.

— Дали наистина разбирате, Баюн? Можете ли да си представите тази досада… досада не е най-точната дума — това чувство, което изпитвам всеки път, когато издателство „Път“ ми съобщава за поредното преиздание, когато редакция „Прелом“ ми праща поредната серия комикси по мои романи, когато „Киноепоха“ ме кани на поредната екранизация… Ето, аз пътувам за Деара и в моя чест се прожектира „Огнени пилоти“. Няма да скрия, на премиерата цветът и техниката на този филм ме поразиха, но… не е там работата, Баюн. Все си мисля какво би било, ако с този цвят и тази техника бяха направили „Пустинна мисъл“ или „Днешна пепел“, или „Зун Себенера“, въпреки че той не е завършен и кой знае кога ще го завърша… На премиерата на „Огнени пилоти“ бях поканен, разбира се, официално, а ми се искаше да отговоря писмено, че те всъщност канят не мен. Че канят този, който е писал романа някога, преди това да стана аз. Подозирам, че това ще ви се стори поза…

— Не — каза Баюн. — Разбрах го. Щеше да се стори така на онзи Баюн, който някога с такъв възторг четеше „Огньове и победи“. Онзи… преди да стана аз.

Двамата едновременно и кратко се усмихнаха — и отново се изгледаха замислени.

— В моя живот също станаха много промени — заговори Баюн. — Различно започнах да гледам света. Като че ли никога не бях се опитвал да гледам целия свят. А сега не мога другояче, не мога. Сигурно знаете как боли от такова гледане, Рел. Но почне ли веднъж, не си отива. Почне ли веднъж, изменя всичко. Прощавайте, сигурно ви говоря неща, които вече познавате. Просто искам на някого да ги кажа. Трябва!