Атанас Славов - Психопрограмираният

— Име? — попита седящият зад бюрото и гласът му прозвуча в голата стая като мокър шамар.

— Баюн Саанох.

— Години?

— Двадесет и седем.

— Къде живееш?

— В Хайвог.

Едносъщният спря да се чеше. Рязко вдигна погледа си, досега заровен в книжата на бюрото.

— Хайвог е на Диис!

— Да, Едносъщни — смирено отговори Баюн. Чиновникът отново се зачеса с ожесточение.

— Как си попаднал тук?

— С лодка, Едносъщни.

— Къде е лодката?

— Не знам. Когато излизах на брега, не я вързах. Сигурно вълните са я отнесли, Едносъщни.

Едносъщният потъна в размисли. Няколко минути минаха в мълчание.

— А как си попаднал на Диис? И откъде? За какво са те пратили?

— За изповядване на Едносъщното учение, Едносъщни. В Нангар това се счита за престъпление.

— Сигурно си го изповядвал публично?

— Да, Едносъщни.

— Какво си работил там?

— Помощник-пилот на дирижабъл, Едносъщни.

— На кой дирижабъл?

Предписанието мигновено извлече „Въздушния регистър“.

— На „Велдакон“, Едносъщни.

Чиновникът вдигна слушалката на телефона, набра номер и се осведоми има ли в Нангарския въздушен флот дирижабъл „Велдакон“. Отговорът го удоволетвори.

— С какво си се занимавал на Диис?

— Различно, Едносъщни. За каквото ме хванеха. Последната ми работа беше на пристанището. Оттам откраднах лодката.

— Защо? Какво ти е притрябвало на Ампай? Чувал съм, че на Диис може да се живее добре.

Баюн въздъхна. Наведе глава.

— Да, Едносъщни. Там живеят добре ония, които нямат никаква вяра. Там над вярата се надсмиваха, Едносъщни.

— И ти реши да дойдеш тук?

— Да, Едносъщни.

— Закълни се, че твоята вяра е искрена.

Баюн сложи ръка на челото си в ритуалния клетвен жест.

— Едносъщни, кълна се в Първозданната и Единна Същност, пред която моят дух е открит, че вярата в нея ме води във всяка мисъл, решение и постъпка. Кълна се…

— Стига — прекъсна го чиновникът. — Знаеш клетвата и твоята вяра е искрена.

Той замълча. В погледа му имаше повече внимание, отколкото би искал Баюн. После премести очи към стоящия до вратата.

— Ти как мислиш, Единни?

Изглежда, че Единния мислеше нещо много странно. С рязко и точно движение той измъкна изпод расото си пистолет, насочи го към Баюн и дръпна спусъка. Куршумът свирна малко над главата на пилота. Баюн не успя да реагира. За Предписанието също не остана инициатива. Всичко решиха рефлексите. Избитият пистолет издрънча в ъгъла едновременно с вика на падащия Едносъщен. Баюн стоеше напрегнат, готов да отрази следващото нападение. Но седящият зад бюрото само се облегна назад.

— Вие сте военен — каза той. — Имате реакция на кадрови военен.

Това беше не обвинение или разобличение. Това беше просто констатация.

Реакцията на Баюн беше мълчание. Според Предписанието нямаше никакъв смисъл от опити за поправяне на положението или променяне на легендата. Баюн беше разкрит в лъжа. Някъде дълбоко в мислите изплува отчаяние. Засега само негова сянка, която Предписанието никога не би допуснало до външен, забележим изблик. Какво можеше да се направи? Нямаше ли дори Предписанието да се окаже безсилно? Или…

Не, то не смяташе, че всичко е свършено. То излъчваше сигурност. Баюн усети, че не му вярва, и скептично сви устни. Едносъщния, който до този момент безизразно го гледаше отдолу нагоре, изненадано повдигна вежди.

— Единни — обърна се той към дошлия на себе си служител. — Изглежда, новият има да ни разкаже доста интересни неща. Отведи го при Певеца Дилетиле.

Единния покорно докосна татуираното си чело. Вдигна от земята пистолета и посочи към вратата с жест, в смисъл: „Без демонстрации!“ Излизайки, Баюн се сепна и едва не се спъна на прага. Едва сега името, произнесено от чиновника, достигна съзнанието му, за да пламне в сигнално жълто.

Дилетиле!

Огромната, изпъстрена с Първомисли стена на стаята в Едносъщното училище. Едносъщният Дилетиле — още млад, с одухотворено лице и силни красиви ръце, които се разтварят в безпомощния стремеж да обрисуват необхватността на Единната Същност и Приобщението. Баюн почувства как Предписанието настървено се хвърля към новата възможност. През мозъка прелитаха стотици комбинации в търсене на най-безупречната. Този процес ставаше някъде дълбоко в него и същевременно извън съзнанието, без да пречи на спомена.

Колкото и да смесваше спомена за Дилетиле с омразата си към Единната Същност, Баюн така и не можа да намрази единствения човек, който истински се беше занимавал с неговото развитие, който пръв му беше обяснил първата картина, първата музика, първото стихотворение. Сега, в този дълъг миг на движение по празния коридор, Баюн не можеше да разбере дали се вълнува повече от предстоящата среща с Дилетиле, или просто е разтревожен за оцеляването си. Нямаше време за изясняване на сложни противоречия. Стигнаха нужната врата.