Пенчо Славейков - Олаф Ван Гелдерн

Такъв е човекът, който от двадесетина години насам е приставен ратай у Гюрга Самовила („най-предня девойка“), подобно на онова селянче, за което народната приказка разправя, че се ценило да служи у дядо попа — три години за три пари. В негова роден край, както и у нас, трудът на художника толкова чини; и мнозина херои на перото, след като са опитали сила на тоя мегдан, за да си осигурат колко-годе човешки живот, записвали са се в еснафа на хамалите. Свобода и самостоятелност — покровителите на гения — не са познайници с нашия поет, и това е една от великите негови скърби — отрова, която е убивала, още в зародиш сума негови рожби. За да не подсмърча за къшей хляб, той чиновничествува, т.е. прахосва времето си с „работа“, която всякой идиот сто пъти по-добре от него би вършил. И температурата на неговото творчество в последно време е паднала под нула. Произведенията му, откак и той е наред с хората — не са май за пред хора; те са случайна работа, драскотене фейлетони по вестници, преводи и автобиографически бележки, с които Олаф ван Гелдерн се мъчи да заглавика себе си и да се подиграй с наивните читатели.

А било е време, когато сам той и неговите критици са съзирали нещо в творенията му, в онзи рой ситни песни, балади, монолози и поеми, които блещукат като хубава огърлица, изтървана случайно на някое бунище, каквото е напр. българската литература. От тия си творения сам поета е доволен — и недоволен. Доколкото мога да досетя, недоволството му не е толкова от тях, колкото от мисълта, че с тях той не е дал всичко, що може да даде; а да създаде другите, които му разпъват душата, няма необходимата за това външна охолност. И да не е съвсем тъй, все пак в цялата догадка половината е несъмнено истина.

Коледа, 1902 г.

P.S. Когато преглеждах първата коректура на тая бележка за Олаф ван Гелдерна, получих вест, че той починал скоропостижно. Вече беше късно да променям това, що бях написал, макар че смъртта дава свобода на перото ми, и аз бих могъл още много неща да кажа, а казаните с недомлъвки да изтъкна по-ясно. Сега той преминава в другата фаза на своя живот, за която приживе бяха хубавите му сънища. На един свой събрат, жив и в смъртта, когото нашия поет е възпял, той влага в устата следните думи — несъмнено ехо на собствени интимни чувства:

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Силвия Гогова и Виктор Гугушев

Публикация

П. П. Славейков, Събрани съчинения в осем тома, том 1. Български писател, С. 1958.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6618]

Последна редакция: 2008-04-22 10:00:00