Пенчо Славейков - Cis moll

Отмахна той завесите и тихо
застана пред отворений прозорец.
Таинствена и чудна лятна нощ
полухваше с дихание си морно
и лееха над сънний мир приветно
сияние рой трепетни звездици;
невнятен говор водеха със тях
в градината събудените ветки.
Нощта бе ясна, но злокобен мрак
се сбираше Бетховену в душата —
и той кръз него нищо не съзре.

И тихо пак отдръпна се назад,
през стаята премина и замислен
той седна пред отворений роял…
Разсипаха се звуци бурен вихър
и трепнаха прекъснати. Ръце
отпусна той и смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.
И в мрачния му ум злокобни мисли
се зароиха, сепнати за миг,
тъй както искри изпод пепелта
на току-що разровена жарава:

— За мене всичко свършено е вече!
Слепецът няма слънцето да види.
Във безпросветна нощ залутан, само
живее той — да чувства адский ужас
на туй, що е загубил безвъзвратно.

Слепец! За мен залязоха навеки
на слънцето лучите — с звуковете
на музиката… А едни, едни
те даваха живот на моя дух
и светлина на гордите ми чувства.
Аз доживях самичък да се видя
мъртвец приживе, Другите живеят
с живота на творенията мои —
и само ази зарад тях съм глух.
И призракът на мойта чест жестока
ме неотстъпно навсъде преследва
със своя злобен и ужасен смях:
„Творецът на хармонията — глух!“
Душа жаднее за покой — покой
във гроба — на чиито двери няма
съдбата ни да хлопа, ни зове!

Витаеше веч сянката на смърт
над него и облъхна го със мраз.
Но геният, хранител на душата,
отблъсна властно удара… Бетховен
чело подье и през прозореца стрелна
навъсен поглед в звездни небеса.
— Покоят е тъй близо!… За такъв ли
покой жадней сърцето? Избавленье!
В смъртта покой?! Дали не малодушье
за него с своя милкав глас ми шепне?…
Де гордото съзнание — че грей
величие в човешката неволя?!

Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;
но в слепота от хилядите зрящи
дничък само той е виждал ясно…
Не из очите погледът излиза,
а на душата из Света Светих.

И аз оттамо счувам дивен ек!
То стон ли е на хаоса душевен?
Свещен ли плач на бедното сърце?
Или е трепет то на ощ незнайни,
но горди мисли, зародени в мрака,
що божий пръст на нов насочва път?…

Не! Не! Живее всемогъщий дух —
а с него аз в изкуството живея…
И загубата на единий слух
нелесно тъй убива идеалът,
когато него Висший Слух поддържа!
Аз чувствам чрез него буйний пулс
на общия живот на естеството —
не той ли бие в моето сърце?
То не от туй ли страда тъй жестоко?
В страданьето е негова живот!
И само в него ази ще намеря
за нови чувства нови звукове —
изкуството чрез тях да обновя…

Таз висота достигна, възродена
в велика скръб, великата душа.

В полета горд на възбленуван блян
унесен, той сафърленото свое
творение отново залови —
и се забрави, и забрави всичко…
В хармония и дивна, и надвластна
се сбориха и сляха звукове,
метежен рой подир метежен рой,
като пожарни пламъци. От тях
на беззаветност знойний дъх повея…
А смъртните окови, що душата
тъй гордо бе зафърлила, звънтяха
болезнено, като отьек на буря,
и нейде си замираха далеч…
В нестройний строй на тоя химън горд
диханието на покой възвишен
трепереше — покой на дух възмогнат.

И в своята забрава той не спази
как влезе тихо в стаята един
от младите му ученици; сепнат
от звуковете бурни на рояла,
зад него той застана… И ужасни
в главата му се мисли зароиха:
„Рикание на гладен лъв в пустиня
в тез звукове ехти. Отде те идат?
Това не е ли изблик на безумье?
Или той с свойта глухота изгуби
и паметта за формата и строя?
Безумецът, дали не възмечтава
да заглуши светът — и нов закон
да тури за хармонията той?!“

А между туй, съзнанието тайно
мълвече на Бетховена в душата:
„Ти на съдбата няма що да робщеш.
Ти имаш свой особен дял… Ти сне
от небесата пламък Прометеев
да го запалиш в хорските сърца
и възгорени, да ги възвисиш.
И в тях сърца, един през векове,
ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.“