Пенчо Славейков - Бойко

През нея нощ во мъки тя доби
без време първа — и последня рожба.
Ненавремните мъки не понесе
и легна тя на одъра, за нивга
да се не дигне. Грижните съседки
около нея шетаха, а тя
безпаметна се мяташе в леглото,
нашепнувайки с устни загорели
несвестни думи и на подкървени
очи со поглед неподвжижно вгледан.
Нерядко тя дохождаше на себе
и все, напусто, с думи и со поглед
за рожбата си пита: ала никой
не посмей дори да й загатне
къде е тя, какво со нея стана,
и само я тешаха со измами,
че някоя и н̀ам-къде си уж
детето е прибрала на кърма,
докато се от болест тя продигне.
Кой би й казал и какво — на майка
при смърт, за рожба мъртвородна?

Събрани бяха привечер веднъж
съседките при болната родилка
и нея те — за време укротена
от огницата — со поволни думи
разтушваха. А тъкмо се и Бойко
тогаз завърна вкъщи. Пред вратата
той, без да иска, се възпря и вслуша
во говора, що идеше отвътре.
И чу той ясно думи на жена си:
„Подхлъзнах се из стълбата, а то
не му бе време… подир месец, два…
Нали било му писано… Понесох
по стълба менци, и н̀ам как со тях
на подплес стъпих — та на двора чак…
Ех, божичко, па нея нощ!“ И нищо
не чу нататък Бойко. Спря се той
и като се че нещо вби в душа му,
зави му памет и сърцето стисна,
като приклещен пръст между врати.
Какво бе туй? С лъжовни думи тя
закриля тоя, който младостта й
почерни, който с първата си рожба
уби? Не е ли туй насън? С какво ли
за нея той е драг, та го закриля
пред хората?!
И цяла нощ се той
по двора лута, сякаш тия думи
в душата му откриха пропастта
и в ужас той дълбоко и дълбоко
се в тая пропаст взира — и потърсен
самичък се от себе си отвърна…
И дълга бе за него тая нощ,
по-дълга от денете, преживени
с извърнато сърце от всичко мило,
милеящо за него во неволя.
И неведнъж през нея нощ пристъпя
към прага той — а не посмя да влезе.
-------------------------------------
На третий ден, с приведена глава
вървеше той след черното носило
на своята неволница невяста…
Затвориха новоотворен гроб —
разидоха се хората — тъмней
черковний двор… Потихия вечерник
люлей надгробни бурени и тям
потайно нещо като че ли шепне.
Над току-що засипания гроб
застанал, Бойко като вкаменен,
като надгробен камък, неподвижно
с оборена глава на гръд стоя,
докле се спусна тъмна нощ. Тогава
упъти се към къщи той. И пак
не посмей през къщний праг да влезе,
а седна вън на ниския чардак,
закри лице с ръка — и първи път
студената самотност го обгърна
и из очи му хлътнали изтръгна
сълзи, незнайни досега за него…

А надалеко нейде си из село,
унесено нехайник някой млад
извиваше с цафарата си медна.
Подкършената изподтихом песен
ехтеше с пуста жалба зарад младост
и чезнеше за дваж по-пуста обич.