Пенчо Славейков: По жътва

Постатта поведе сръчно бяла Неда;
Стаменко по нея сили да преваря —
Неда шеговито изпод вежди гледа,
той и тъй, усмихнат, неи отговаря:

„Бързай, бяла Недо, облог с тебе бия —
не те ли спреваря, давам, душо блага,
пръстен на ръката, нанизи на шия,
и сърце придавам — придан тебе драга.“

Бърза бяла Неда, жъне и отваля,
а сързе й трепка, като птичка плаха…
Слънцето отскочи вече на копраля,
морните жетвари на похапка спряха.

Само бяла Неда сърпът не оставя,
по̀чив и похапка — кой за тях ти мари…
„Да му мисли, който о̀блог се залавя!“ —
Стамена подкачат охолни другари.

Слънце спря на пладне. Ветрец не подухва
и омара трепка над поле. На за̀вят
морната дружина седна да пладнува;
само те двамина сърпи не оставят.

Двайсет пъти вече по̀стат подновиха —
нито той настига, нито тя остая…
В слепи очи бие кръв младежка лихо,
погледи примрежа слънчова замая.

Щом да отмалнеят сили заморени,
младо сърце пак ги с порив нов подйема…
Падна вечер. Неда дружките засмени
дразнят: „Зор голям е — по сведа голема!“

Ясно слънце зайде зад балкан далечен,
над полето лъхне преднощна прохлада,
да привърши всякой своя труд уречен
старий драгоманин виком заповяда.

Стаменко и Неда, както в зори ранни
почнаха, така се настигнали спряха…
Охолни жътвари, около им сбрани,
право се в очите Стаменку присмяха…

„Пръждома̀! Не о̀блог — аз шега си бия!“ —
бледе той извика, устни стиснал ядно…
Люшка се и възнак бяла Неда падна —
остра дума, остър нож в сърце проби я.

Стекоха се дружки с вик от изненада,
милват я, с водица пръскат бледо чело.
Всуе… Млади дружки дружката си млада
понесоха мъртва плачешком към село.