Пенчо Славейков: Симфония на безнадеждността

Напусто само ти проклинаш Зевса!
Сбъдна се туй, що майка ти предсказа:
в утробата на моята душа,
тъй както нявга Озирис насили
в утробата на майчина Изида,
тъй втори път насили мрак скръбта;
роди се нов бог — кост на кост сдроби
той черепа на Зевса. На Олимп
е пустош днес: минервината сова
в развалините още там се тули —
и миналото с истеричен плач
оплаква нощем… Невиний бог високо
и над света и над човека тури
незиблем трон — отвърнат от света,
и сам света от него се отвърна.
Високо се възмогна — от високо
той падна. Туй, което чрез смъртта
в живота дойде, негова изкупна
е жъртва то! И ето аз ти нося
за неговото падане вестта…
На вехтий трон нов бог се настанява —
бог на безбожност. Во кръвта на прежний
се той окъпа, къс по къс плътта му
разкъса и разфърля с отвращенье
на уличните псета да я ръфат…
В утробата на моята душа —
на бездните световни бездна — спят,
до час уречен, час на оплоденье,
зародиши на богове безчетни:
смърт на едина е живот за другий! —
Изчадия на мрак и на съзнанье,
по тъмен път, по кървав път те водят
и своите, и хорски съдбини,
на времето безсмислена играчка…
Така ми казва опитът вековен,
така ми шепне моето съзнанье —
защо ми го ти даде, Прометее?!
Предвидливий, когато ти зафърли
в душата ми откраднатия огън,
предвиждаше ли мойта бъдна чест?
Предвиждаше ли свойта? Пребъди
в проклятие, богопредател горд
и най-жесток джелат на человека!

Век века ще сменява, бога — бог;
двамина само ще останем ний,
в световните промени, непроменни —
на тежкий кръст на ведра безнадеждност
разпънат аз, — на тъмната скала
на халосна надежда ти привързан;
на себе си ти жъртва, аз на теб.
Един до друг, един на друг за мъка,
ний ще живеем до скончанье века.
И всякой път, при всякоя промяна
на битието, всякоя победа
на мрак над мрака, ще те будя аз, —
аз дух човешки, стъгда за борбите
на тоя мрак, — да ти вестя вестта
и с вещи думи и со смях зловещ
съзнаньето за твойта чест да будя,
тъй както ти со твоя плам събуди
съзнание за моята и тури
началото на вечните ми мъки…
Ти себевраг, богопредател горд
и най-жесток джелат на человека!
Не се отвръщай! В моя смях ехти
горчивий плач на милиони жъртви!“ —

Подье се и приведе мрачний образ
придебно над извърнатия лик
на Прометея, — като мълний, в бяс
кръстоса поглед погледа за миг…
И глух въздъх и мразен смях разцепи
вселената… Со стиснати пестници
изпъна се, но повален се тръшна
пак на скалите Прометей — и дълго
в нощта звънът на тежките вериги
ехтя, докле нанякъде далеч,
в недрата на безкрайността замре.

Сгъсти се мрак. Безжизнената пустош
разчекна паст и с морен дъх в нощта
излъхна своя вечно ням въпрос.