Карен Симонян - Планетата на двойниците

Човекът, без да променя позата си, го изгледа накриво.

— Ако чакаш някоя меластра, повярвай, че тя повече няма да дойде — продължи Нерсес Мажан и се зарадва като момченце, което си отмъщава някому. А Мажан наистина си отмъщаваше на неканения силует, появил се преди малко в преддверието. — Тя, изглежда, е заминала с някой друг. Напразно ще чакаш цяла нощ. Меластър, много приятно ще прекараш времето си, ако се потопиш мислено в чужди спомени и преживееш лудориите, вършени от истинските притежатели на тези спомени по хилядите планети на Галактическия център.

Непознатият процеди през зъби:

— Махай се! Ти ми пречиш!…

— Може би искаш да видиш изгрева на Синьото слънце?

— Меластър! — глухо и заплашително рече непознатият.

— Ей сега си тръгвам — обеща Мажан. — Моля те само да смениш мястото си. Сянката пада точно върху стената на аптеката. Това е много неприятно. Особено нощем.

Непознатият покорно се отмести няколко крачки вляво.

— Благодаря — отвърна Нерсес Мажан. — Повече няма да те безпокоя. — И бързо прекоси улицата.

— Меластър!…

Мажан се обърна и недоволно изгледа непознатия.

— Ти аптекар ли си?

— Да… но приемам поръчки само преди обяд.

— Тази ли е улица „Голямо куче“?

— Да. Кого търсиш?

Непознатият измънка:

— Кой ти каза, че търся някого?

— Никой — отвърна Нерсес Мажан.

— Точно така, никой — повтори непознатият.

Аптекарят зачака мълчаливо. Непознатият стоеше срещу него, потънал в мисли, и не говореше.

Мажан искаше да продължи пътя си, но непознатият го улови за ръкава на шлифера.

— Меластър, казват, че този, който посрещне първите лъчи на Синьото слънце на вашата планета, губи паметта си и се ражда отново. Вярно ли е? — попита непознатият.

— Може би — уклончиво отвърна Мажан. Той изведнъж разбра какво става с този човек, който се бе вкопчил в него и не искаше да го пусне. И тогава аптекарят го съжали: — Ти наистина ли си решил да посрещнеш изгрева на Синьото слънце? Напразно!… Това са глупости. Повярвай на думите ми е не приемай всичко на сериозно! Тези слухове се разпространяват в игралните домове, в хотелите на Виланк още в първите дни след пристигането на гостите, за да не се отдават те на безсмислени развлечения и да си лягат навреме, преди зазоряване.

— Така ли? — недоверчиво попита непознатият.

— Ти може би искаш да се разделиш с паметта си? По-добре ще е да я продадеш, ако намериш подходящ клиент.

Непознатият сви рамене и не отговори.

Този човек събуди любопитство у Нерсес Мажан. Той го разгледа внимателно под светлината на уличния фенер. Непознатият бе среден на ръст, на около четиридесет години или малко по-млад. Човекът щеше да е красив, ако правилните черти на лицето му не изразяваха загриженост и мъка. В утринната дрезгавина цялата му фигура излъчваше скрита печал.

От другия край на улицата се появи силует, който бавно се отправи към мъжете, застанали под фенера.

Непознатият хвърли поглед към силуета, после — към фенерите и трескаво прошепна:

— На лошо място сме застанали, меластър… Може би ще е по-добре да влезем в някоя кръчма?

И почти насила задърпа Нерсес Мажан след себе си. Отначало аптекарят се поколеба дали да го последва, но сетне покорно тръгна подир непознатия.

Съседната улица бе също слабо осветена. Животът в града сякаш бе замрял, улиците бяха пусти и тихи. За миг Нерсес Мажан бе готов да повярва, че тази вечер само той и непознатият страдат от безсъние. Но тишината беше измамна. В хотелите и игралните домове, в ресторантите и таверните животът кипеше: гостите на Виланк, пристигнали от близки и далечни планети на Галактиката, прекарваха тук своите луди и щастливи часове. Някои бяха намерили безгрижие и забрава във виното, други се бяха отдали на хазарта, трети търсеха неизчерпаеми радости в любовта и всички сякаш вярваха, че времето е като една безкрайно разтягаща се гумена лента, без да си дават сметка, че и то е ограничено.

КАПЕЛА, КАПЕЛА, КАПЕЛА.

Червено, жълто, синьо.

Жълто, синьо, червено.

Буквите пълзяха или се плъзгаха по фасадата на сградата — надолу, нагоре, по диагонал и се сливаха в думата „Капела“.

Нерсес Мажан машинално тръгна към тези ярки, разноцветни, бягащи букви, привлечен от вълшебството на думата „Капела“.

— Тук наблизо има кръчма, меластър — каза най-после непознатият. — Там няма кой да ни пречи.

Нерсес Мажан учудено погледна своя спътник. Потънал в мисли, той бе забравил за него, а пък и не искаше да си има работа със случайно срещнати хора. Наивните младежки истории му бяха чужди. Затова реши да каже на непознатия, че няма намерение да го придружи, но вместо това изрече: