Карен Симонян - Планетата на двойниците

— Няма да замина. Веднага върни снаряжението! Може да потрябва някому — нареди Нерсес Мажан, гасейки цигарата си. — Аз слизам в салона.

Нестор понечи да тръгне след него, но спря на площадката, погледна надолу и промърмори: „Хората винаги са странни.“

Момичето вдигна глава, усмихна се и погледна аптекаря — плахо, безпомощно, умолително.

— Меластра! — рече Нерсес Мажан и замълча.

— Аз ще си тръгвам — отговори момичето, тълкувайки по своему мълчанието на аптекаря.

— Не!… Защо?… — възкликна Нерсес Мажан. — Бих желал да ви предложа моето маулско кафе. Опитвали ли сте го? Мнозина, естествено, не го харесват. Но всичко е въпрос на вкус и навик. Нестор, две чаши маул!

Момичето поклати глава, сякаш отказваше. Затова Нерсес Мажан побърза да добави:

— Аз ви черпя… Меластра, отдавна ли сте в нашия град?

— Да, хареса ми вашият салон — отвърна момичето. — Но аз веднага ще си тръгна.

Нерсес Мажан седна срещу него.

— Нестор ей сега ще ни поднесе кафето.

— Благодаря… — девойката се усмихна.

— Ако възнамерявате да останете още в нашия град — каза Мажан — и ако сте харесали моя салон, ще ми бъде приятно да ви виждам по-често тук.

Големите черни очи на момичето заблестяха.

— Благодаря, меластър. Ако не ми се случи нещо изненадващо, готвя се скоро да си замина.

— А ако изненадващото вече се е случило? Момичето изплашено се озърна. Устните му затрепераха.

— Нима?

— Ами да — усмихна се Нерсес Мажан. — По всяка вероятност тази изненада съм аз.

Нестор застана до масата и постави пред двамата високите чаши с маулско кафе.

— Наистина ли?… — момичето разсеяно огледа опустелия салон и едва когато Нестор си излезе, попита:

— Значи вие ме харесвате?

Аптекарят кимна, за да скрие смущението си, взе тънката стъклена пръчица и бързо започна да разбърква гъстото кафе в чашата си.

Девойката сложи длан върху ръката му:

— Ако искаш, да прекараме заедно тази нощ?

Аптекарят се почувствува унизен.

— Ти сама ли пристигна във Виланк? — попита я той, преструвайки се, че не е чул последните й думи.

— Сега вече съм сама.

„Тя не е дошла сама… Тя не е от ония търсачи на приключения, които пътешестват из Космоса от планета на планета, в плен на призрачни и мимолетни удоволствия.“

— Къде си отседнала?

— Днес — тук — момичето облиза с език стъклената бъркалка и опита кафето. — Вкусно е — рече то.

— А вчера? — запита Нерсес Мажан.

Момичето принудено се изсмя:

— Нима е толкова важно? По-важното е, че сега съм сама. Искам час по-скоро да отпътувам от Виланк. Вероятно ми омръзна…

— Може би…

— Бих желала да прекараме нощта заедно. Ти наистина ли ме харесваш?

Нерсес Мажан не отговори.

— Това е всичко — продължи момичето. — Останалото няма значение.

И млъкна.

Аптекарят отново започна да бърка кафето си, сякаш бе забравил всичко на този свят.

Лекият ветрец люлееше камбанката на пътната врата и звънът й прищипваше като с клещи сърцето на отчаяното момиче, караше го боязливо да потръпва.

— Казвам се Урсула — рече момичето, сякаш за да избяга от натрапчивия звън на камбанката, който пробождаше сърцето му.

А звуците летяха из салона, заливаха го с цветовете на дъгата, плуваха и гаснеха, притиснати от нова вълна звукове, идещи откъм вратата.

— Обаче обичам мъжете да ме наричат Ула — продължи момичето. — Така се обръщат към мен и близките ми. Моля те, затвори вратата!… Или откачи тази камбанка!

Нерсес Мажан бавно се приближи до полуотворената врата, люлееща се на пантите, затвори я плътно и спусна резето.

— Обичаш мъжете, нали? — отбеляза той и отново седна срещу Урсула. — Пий… кафето успокоява.

— Не, не… — извика момичето, прилепило длани към посърналото си, измъчено лице.

Навън бе късна нощ. Градът бе потънал в студен, сънен полумрак. От прозорците на салона се виждаше черният небосвод. Разсипаните по него звезди напомняха хаотично пръснати отломки от безброй слънца. От тях струеше тази студена, мъртва светлина.

— Пий! — настояваше Нерсес Мажан. — Ти си развълнувана. Още щом влезе в аптеката, забелязах, че си разстроена. Пий… веднага ще се успокоиш и ще съжаляваш, че пропиляваш такава чудна вечер в тази неприветлива и пуста аптека.

Момичето започна да отпива на глътчици от маулското кафе, крадливо поглеждайки с удивително големите си черни очи към Мажан. Маулското кафе наистина й помогна. Урсула отмести празната чаша и нежно улови ръката на аптекаря.