Симеон Симов - Те

Сега в селото бяха останали само шепа хора, между които единствените две жени бяха жените на Шефа. Той се радваше на голяма популярност, не защото бе роден лидер, а просто защото всички решиха, че късметът е с него. Той експлоатираше това суеверие безмилостно, живеейки на гърба на останалите и невероятно за самия него, все още не се беше провалил. Доскоро никой не смееше да се противопостави на волята му. Но лудият Пилот го направи. Докато Шефът беше някъде навън, той се промъкна в къщата му, упои жените му и без да се разбере дали се е възползвал от тях, задигна цялото му хранително съкровище. Всъщност доказателства за всичко това така и не се намериха. Може би просто жените бяха измислили тази история, но така или иначе Пилотът бе прогонен. По тази причина той боледуваше най-малко от всички и ако не се беше привързал така силно към гъбения сок на Гнусника, сигурно щеше да изглежда много по-запазен дори от самия Шеф. Шефът знаеше много добре, че може да има нужда от Пилота. Не само че беше учена глава, но той винаги реагираше адекватно при тежки ситуации. Ето защо, той не го отрови навремето, а го остави да си живее в кротко пиянство на хълма.

Слънцето потъна зад гигантските дървета и хората вече се бяха събрали около огнището. Всеки бе донесъл най-доброто ядене и пиене, с което разполага и сега започваше Голямото освинване. На вратата се почука и всички застинаха по местата си. Шефът колебливо попита кой е там. В следващия миг те ахнаха, когато на прага се появи мършавият силует на Дългия. Няколко гърла изреваха от радост и в следващия миг в стаята настана радостна глъчка. Дългият уморено приседна до огъня, обсипван с възгласи „разказвай“. Всички бяха изпаднали в такава еуфория, че дори не забелязаха влизането на Пилота, който потъна в един тъмен ъгъл.

— Изненадах ли ви, а?! — започна Дългият. — Тъкмо за празника.

— Друг път обаче недей да ни плашиш така — извика Калтакът.

— Вижте к’во ви нося! — тържествено обяви Дългият и извади от торбата си неголям камък, чиято повърхност отразяваше ослепително огнените езици.

— К’ва е па тая тъпотия? — разочаровано попита Калтакът.

— Много ти разбира тъпата глава — отговори му Дългият. — Това май е скъпоценен камък.

— Глупости на търкалета — намеси се Шефът. — По ми прилича на разтопен метал.

— Амй — oпита се да защити находката си Дългият. — На пипане е досущ като гладък гранит или нещо такова.

— Кажи ми колко скъпоценни камъка си виждал, дебела главо — заяде го отново Шефът.

— Във всеки случай повече от тебе! — ядосано извика Дългият и изсипа в шепата си останалото съдържание на торбата. Всички наскачаха възбудено и се вторачиха в разноцветните камъчета като хипнотизирани.

— Откъде е всичко това, бе? — едва промълви Шефът и понечи да вземе едно от тях. Дългият рязко дръпна ръката си.

— А-а-а — проточи той. — Не така! Първо ми кажи какво ще ми дадеш за тях.

— Ритник по задника? — обади се някой. Всички се обърнаха по посока на гласа и видяха излезлия на светло Пилот.

— Здрасти, кретен! — зарадван извика Дългият — К’во ста’а?

— Дойдох да видя играчката, ’дето ми носиш — Пилотът погледна към огледалния камък.

— Имаш ли с к’во да го платиш?

— Къде го намери?

— Не казвам. На около седмица оттука.

— Браво, бе! Ти да не си станал приятелче с гадинищата?

— Всъщност — важно заяви Дългият — те изобщо не са толкова кръвожадни.

— Сигурно, сигурно… — захили се Пилотът. — Дай да го погледна.

Дългият посегна към камъка и всички застинаха в ужас.

— К’во ста’а тука, бе идиот?! — развика се Шефът. — К’ва гадост си домъкнал? Да ни избиеш ли искаш?

— Е спокойно де, спокойно — отговори Дългият, хващайки станалия абаносовочерен камък. — И друг път ми го е правил тоя номер. Особено като го сложа на топло.

— Да не ми кажеш сега, че е жив? — стреснато избъбри Шефът.

— Не бе, глупости. Просто така си прави.

— Да го махаш оттука.

— Стeгни се, бе — вече развеселен му каза Дългият.

— Внимавай как ми говориш!

— Виж к’во — обърна се към Пилота Дългият. — Ще ти го дам за десет от твоите цигари. Много са добри. Ако знаеш к’ъв номер ми свиха… Значи, намерих долината, пълна с ей такива камъни привечер. Викам си, време е за сън. Кракът ме болеше ужасно, тоя изкълчения, нали знаеш, ’дето Докторчето не щя да ми го оправи, преди да гушне чемшира, а пък не усещах и воня на гадинища и си викам, дай да запаля една цигара. Обаче така ме хвана, че не знаех к’во правя. Уж си бях легнал на пуста полянка, а пък на сутринта се събуждам и гледам: наоколо само камъни. Бре, да му се не види, изкарах си акъла. Сигурно така съм се разхождал, че кой знае къде можех да се утрепя. Та дай ми десет от тия и влaчи.

Читать дальше