Жорж Сименон - Жълтото куче

Той току-що бе завършил учението си. Това бе първата му служебна работа и от няколко мига той с отчаян вид наблюдаваше Мегре и се опитваше, без да проявява това, да привлече вниманието му. Най-сетне, изчервявайки се, той промълви:

— Извинете, господин комисар… Ами… отпечатъците…

Навярно смяташе, че неговият началник бе от старата школа и не знаеше стойността на научните изследвания, защото Мегре, поемайки дълбоко от лулата си, рече нехайно:

— Щом искате…

Инспекторът Льороа веднага излезе, за да занесе предпазливо бутилката и чашите в стаята си, и прекара вечерта, нагласявайки една опаковка, чертежа за която носеше в джоба си, изработен така, че да могат предметите да пътуват, без да се изтрият отпечатъците.

Мегре бе седнал в един ъгъл на кафенето. Стопанинът на заведението, в бяла блуза и шапчица на готвач, гледаше имота си така, като че беше опустошен от циклон.

Аптекарят очевидно се беше разбъбрил. Чуваше се как навън шушукат хора. Пръв Жан Сервиер наложи шапката си.

— Не върви така! Аз съм женен и госпожа Сервиер ме чака… До скоро виждане, господин комисар…

Льо Помре прекъсна разходката си из залата.

— Почакай ме! И аз отивам да вечерям… Ти оставаш ли, Мишу?

Доктора отговори само със свиване на рамене. Аптекарят много искаше да играе една от първите роли. Мегре го чу, като казваше на стопанина:

— …и, разбира се, необходимо е да се анализира съдържанието на всички бутилки… А тъй като тук има човек от полицията, за него ще е достатъчно само да ми даде заповед да го направя…

В бюфета имаше повече от шейсет бутилки с аперитиви и ликьори.

— Какво мислите за това, господин комисар?…

— Не е лоша идея… Да, може би е благоразумно…

Аптекарят беше дребен, сух и нервен. Той се движеше три пъти повече, отколкото бе необходимо. Трябваше да му намерят кошница за бутилките. Сетне телефонира в едно кафене на стария град да съобщят на неговия помощник да дойде.

Гологлав, той ходи пет-шест пъти от „Адмиралски хотел“ до лабораторията си, забързай и все пак намирайки време да подхвърли някоя и друга дума към събраните на тротоара любопитни.

— Но какво ще стане с мене, ако ми вземат всички питиета? — хленчеше стопанинът. — И никой дори не смята да яде!… Вие няма ли да вечеряте, господин комисар?… Ами вие, Докторе?… Отивате ли си в къщи?

— Не… Майка ми е в Париж… Слугинята има отпуск…

— Значи ще нощувате тук?…

Валеше дъжд. Улиците бяха пълни с черна кал. Вятърът движеше щорите на първия етаж. Мегре вечеря в трапезарията, близо до масата, дето, потънал в мрачно настроение, се бе настанил Доктора.

През малките зелени стъкла на прозорците се мержелееха отвън любопитни, които понякога залепяха лица о стъклата. От половин час келнерката отсъствуваше — сигурно вечеряше. Сетне зае отново обикновеното си място, вдясно от касата, облакътена върху нея, с кърпа в ръка.

— Дайте ми бутилка бира — рече Мегре.

Докато пиеше, той почувствува, че Доктора го гледа, а така също и след това, сякаш да долови белезите на отравяне.

Жан Сервиер не дойде, както бе казал. Също и Льо Помре. Тъй че кафенето остана празно, защото хората предпочитаха да не влизат вътре и особено да не пият. Навън твърдяха, че във всички бутилки имало отрова.

— Целият град може да бъде изтровен!…

Кметът телефонира от вилата си в Белите пясъци, за да научи какво става. После настъпи мрачна тишина. В един ъгъл доктор Мишу прелистваше вестници, без да ги чете. Мегре, спокоен, пушеше и отвреме-навреме стопанинът идваше да хвърли поглед, за да се увери, че няма нова драма.

Чуваше се как часовникът от стария град отзвънява часовете и половините часове. По тротоара щапукането и шепотът престанаха, долиташе само еднозвучната жалба на вятъра и дъжда, който чукаше по стъклата.

— Тук ли ще спите? — попита Мегре Доктора:

Тишината бе такава, че обаждането на висок глас стряскаше.

— Да… понякога ми се случва… Аз живея заедно с майка си на три километра от града… Една грамадна вила… Майка ми е за няколко дни в Париж, а слугинята поиска отпуск, за да отиде на сватбата на брат си…

Той стана, подвоуми се и каза много бързо:

— Лека нощ…

После изчезна по стъпалата. Чу се как събува обувките си на първия етаж, точно над главата на Мегре. В кафенето останаха само келнерката и комисарят.

— Ела тук! — каза й той, като се облегна на стола си. И добави, тъй като тя стоеше права, изпъната: — Седни!… На колко си години?…