Жорж Сименон - Жълтото куче

— Един миг!… — изрече той внезапно, след като дълго се бе колебал.

Приближи чашата до ноздрите си, натопи в нея пръста си и едва-едва го близна. Сервиер избухна в гръмогласен смях.

— Ха!… Ето че се е подплашил от историята с Мостаган…

— Е? — попита Мегре.

— Мисля, че е по-добре да не пием… Ема!… Иди да извикаш бързо съседа-аптекар… Дори и да е седнал да вечеря…

Това бе като студен полъх. Помещението сякаш стана по-празно и по-зловещо. Льо Помре подръпна нервно мустаците си. А журналистът се раздвижи на стола си.

— Какво мислиш, че има?…

Доктора беше мрачен. Все така не откъсваше поглед от чашата си. Стана и сам взе от долапа бутилката перно, раздвижи я под светлината и Мегре съзря две-три бели зрънца, които плуваха в течността.

Келнерката влезе, а след нея и аптекарят с пълна уста.

— Слушайте, Кервидон… Веднага трябва да анализирате съдържанието на тая бутилка и на чашите.

— Днес ли?

— Тутакси!…

— Какъв реактив да употребя?… В какво се съмнявате?…

Мегре никога не бе виждал тъй бързо да изниква бледият призрак на страха. Няколко мига бяха достатъчни. Всякаква топлота изчезна от погледите и червените пъпки по бузите на Льо Помре изглеждаха като изкуствени.

Келнерката се бе облакътила на касата и плюнчеше молива си, за да подреди сметките в един бележник с лъскави черни корици.

— Ти си луд!… — опита се да каже Сервиер.

Това прозвуча фалшиво. Аптекарят бе взел в една ръка бутилката, а в другата — чаша.

— Стрихнин… — промълви Доктора:

И побутна аптекаря да излезе, а той се върна с наведена глава, побледнял.

— Какво ви накара да помислите това?… — започна Мегре.

— Не зная… Просто случайност… Видях някакво зрънце бял прах в чашата си… Миризмата ми се стори странна…

— Колективно самовнушение!… — заяви журналистът. — Като разкажа утре в моето вестниче това, всички кръчми в полуострова Финистер ще бъдат разорени…

— Всякога ли пиете перно?…

— Всякога преди вечеря… Ема толкова е свикнала, че ни го носи, щом види чашите ни празни… Имаме си такива мънички навици… След вечеря — калвадос.

Мегре отиде при шкафа с питиетата и разгледа една бутилка калвадос.

— Не тая… Оная, издутата…

Той я взе, обърна я към светлината и съзря няколко бели зрънца. Но не каза нищо. Не беше необходимо. Другите бяха разбрали.

Влезе инспекторът Льороа и съобщи с безразличие:

— Жандармерията не е забелязала нищо подозрително. В тоя край няма скитници… Не може да се разбере…

Той се зачуди от царящото мълчание, от сгъстената тревога, която стискаше гърлото. Ленти тютюнев дим се точеха около електрическите лампи. Билярдът показваше зеленикавото си платно като оскубана леха. По земята имаше угарки и сред стърготините — храчки.

— Седем и едно на ум… — сричаше Ема, плюнчейки края на молива…

И като дигна глава, извика на някого в другото помещение:

— Ида, госпожо!…

Мегре пълнеше лулата си. Доктор Мишу упорито бе забил поглед в земята и носът му изглеждаше сега още по-напряко от по-рано. Обущата на Льо Помре лъщяха така, като че той никога не бе ходил с тях. Жан Сервиер свиваше отвреме-навреме рамене, разговаряйки сам със себе си.

Когато аптекарят се върна с бутилката и с една празна чаша, всички погледи се насочиха към него.

Той беше тичал. И се задъхваше. При вратата ритна навън, за да пропъди нещо, и измърмори:

— Мръсен пес!…

А щом влезе в кафенето, каза:

— Това е шега, нали? Никой не е пил, нали?… — Е, какво намерихте?…

— Стрихнин, да!… Трябва да е пуснат в бутилката само преди половин час…

И той погледна с уплаха пълните още чаши и петимата мълчаливи мъже.

— Какво значи това?… Нечувано!… Имам правото да знам!… Снощи убиват човек току до аптеката, а днес…

Мегре взе бутилката от ръцете му. Ема се върна, равнодушна, и над касата пак се появи продълговатото й лице с очи, заобиколени с тъмни кръгове, с тънки устни и небрежно сресани коси, върху които бретонската шапчица постоянно се плъзгаше наляво, макар че тя всеки миг я оправяше.

Льо Помре се разхождаше с големи крачки, загледан в отблясъците на обущата си. Неподвижен, Жан Сервиер се взираше втренчено в чашите и изведнъж избухваше:

— Дявол да го вземе!… — с което прикриваше едно ридание от страх.

Доктора съвсем се бе прегърбил.

Инспекторът Льороа, който бе на двадесет и пет години, приличаше повече, както се казва, на добре възпитан младеж, отколкото на полицейски инспектор.