Жорж Сименон - Жълтото куче

— Я кажи, Ема…

Тя направи само слабо движение да се дръпне, но остана неподвижна, трепереща и се смали колкото бе възможно.

— Между нас казано, какво знаеш ти по това?… Мълчи!… Ще излъжеш!… Ти си клето малко момиче и аз нямам намерение да ти създавам неприятности… Погледни ме!… Бутилката?… Е?… Казвай сега…

— Кълна ви се…

— Няма защо да се кълнеш…

— Не съм аз!…

— Аз знам, дявол да го вземе, че не си ти! Но кой?…

Изведнъж клепачите й се издуха. Бликнаха сълзи.

Горната и устна се повдигна, сгърчи се и келнерката беше толкова покъртителна, че Мегре я пусна.

— Доктора… през нощта!…

— Не!… Не беше за това, което мислите…

— Какво искаше той?

— Пита ме за същото, за което и вие… Заплаши ме… Искаше да му кажа кой е пипал бутилката… Почти ме би… А аз не зная!… Кълна се в майка си, че…

— Донеси ми кафето…

Беше осем часът сутринта. Мегре отиде да си купи тютюн и направи една обиколка из града. Към десет часа, когато се върна. Доктора беше в кафенето по пантофи, с шалче вместо яка на шията. Чертите му бяха изострени, червеникавите му коси невчесани.

— Изглежда, че не сте много добре…

— Болен съм… Аз го очаквах… Бъбреците… Щом ми се случи и най-дребното нещо, някоя неприятност, някое вълнение — така се отразява… Не съм мигнал през нощта…

Той не откъсваше поглед от вратата.

— Няма ли да се приберете у вас?

— Там няма никой… Тук по-добре се грижат за мене…

Той беше поръчал да му донесат всички сутрешни вестници, които бяха сега на масата му.

— Не сте ли виждали моите приятели?… Сервиер?… Льо Помре?… Странно е, че не са дошли за новини…

— Хе! Сигурно още спят! — рече Мегре. — Всъщност не съм виждал това ужасно жълто куче… Ема!… Вие не сте ли видели кучето?… Не?… Но ето Льороа, който може би го е срещнал из улицата… Какво ново, Льороа?

— Шишетата и чашите са изпратени в лабораторията… Отбих се в жандармерията и кметството… Струва ми се, че приказвахте за кучето… Изглежда, че някакъв селянин го видял тая сутрин в градината на господин Мишу…

— В моята градина?…

Доктора бе станал. Бледите му ръце трепереха.

— Какво е правело в моята градина?…

— Както ми казаха, било легнало върху прага на входа на вилата и когато селянинът се приближил, почнало така да ръмжи, че той предпочел да офейка…

С крайчеца на окото си Мегре наблюдаваше лицата.

— Вижте какво, Докторе, я да отидем заедно до вас?…

С пресилена усмивка Доктора възрази:

— В тоя дъжд?… С моята криза?… След това най-малко осем дни ще трябва да лежа… Какво значение има това куче?… Сигурно е обикновено бездомно куче…

Мегре наложи шапката си и облече палтото.

— Къде отивате?

— Не знам… Да подишам малко въздух… Ще ме придружите ли, Льороа?

Когато излязоха, те пак зърнаха дългата глава на Доктора, която стъклата разкривяваха, правейки я по-дълга, като в същото време й придаваха, зеленикав цвят.

— Къде отиваме? — попита инспекторът.

Мегре сви рамене и се разхожда четвърт час около кейовете като човек, интересуващ се от кораби. Когато стигна до вълнолома, зави надясно и тръгна по един път с надпис: „За Белите пясъци“.

Льороа се окашля и рече:

— Да бяхме анализирали пепелта от цигарите, намерени в коридора на празната къща…

— Какво мислите вие за Ема? — пресече го Мегре.

— Аз… аз мисля… Според мене много трябва да е мъчно, особено в край като тоя, дето всички се познават, да се снабди човек с такова голямо количество стрихнин…

— Не ви питам за това… А дали например не бихте искали да станете неин любовник?

Клетият инспектор не можа да отговори нищо. А Мегре го накара да се спре и да разгърне палтото си, за да може да запали на завет лулата си.

Плажът на Белите пясъци, около който имаше няколко вили и между другите — една великолепна постройка, достойна да се нарече замък и принадлежаща на градския кмет, се простираше между две скалисти възвишения на три километра от Конкарно.

Мегре и другарят му, газейки покрития с водорасли пясък, едва поглеждаха празните къщи със залостени капаци.

Отвъд плажа почвата се издига. Отвесни скали, с венци от борове, се спускат до морето.

Един голям надпис: „Места за продан в Белите пясъци“ . План с различни бои на продадените вече парцели и на свободните. Един дървен павилион: „Канцелария за продажба на места“ .

Най-сетне бележката: „В случай на отсъствие обърнете се към господин Ернест Мишу, управител.“