Жорж Сименон - Жълтото куче

— Ние изкарахме една игра на карти в „Адмиралското кафене“ заедно със Сервиер и доктор Мишу… Докторът си отиде пръв, преди половин час… Мостаган, който се страхува от жена си, ни остави, щом удари единадесет часът…

Трагикомична история. Всички слушат Льо Помре. Забравят ранения. А ето че той отваря очи, мъчи се да стане, мълви с учуден и толкова мек, толкова слаб глас, че келнерката прихва в нервен смях:

— Какво се е…

Но той се сгърчва. Устните му мърдат. Мускулите на лицето му се свиват, а през това време лекарят приготвя спринцовката си за инжекция.

Жълтото куче снове между краката. Някой се чуди:

— Откъде се взе това куче?…

— Никога не съм го виждал…

— Сигурно куче от някой кораб…

В атмосферата на драмата това куче носи някаква тревога. Може би мръсножълтия ме цвят? То има високи нозе, много е мършаво и с едрата си глава прилича едновременно на овчарско куче и на улмски дог.

На пет метра от групата полицаите разпитват митничаря, единствения свидетел на произшествието.

Разглеждат входа с двете стъпала. Вход на голяма богатска къща, кепенците на която са затворени. Вдясно от портата обява от нотариуса съобщава за публична продан на сградата, насрочена за 18 ноември.

Един градски полицай дълго се измайва да строши бравата, докато най-сетне стопанинът на съседния гараж я сваля с една отверка.

Болничната кола пристига. Вдигат господин Мостаган на носилка. Сега на любопитните не остава нищо друго, освен да гледат празната къща.

Тя е необитаема от една година. Коридорът е изпълнен с тежка миризма на барут и тютюн. Една джоб-на електрическа лампа осветява по плочите на пода пепел от цигари и кални следи, които доказват, че някой е стоял тук дълго и е дебнал зад вратата.

Един мъж, облякъл пардесюто направо върху пижамата, казва на жена си:

— Ела! Няма вече нищо за гледане… Утре от вестника ще научим останалото… Господин Сервиер е тук…

Сервиер е дребен тлъстичък човек в светлобежово палто; бил с Льо Помре в „Адмиралски хотел“. Той е редактор на „Брестки фар“, в който всяка неделя печата между другото и хумористична хроника.

Той си взема бележки, дава сведения, почти заповеди, на двамата полицаи.

Вратите към коридора са заключени. Вратата в дъното, която води към градината на къщата, е отворена. Градината е обградена със зид, по-нисък от метър и половина. Отвъд зида има уличка, която извежда до кея Егийон.

— Убиецът е минал оттук! — обявява Жан Сервиер.

Едва на следния ден Мегре установи горе-долу горното кратко изложение на събитията. От един месец той бе изпратен към криминалната полиция в Рен, дето някои служби трябваше да се реорганизират. Кметът на Конкарно му бе телефонирал тревожно.

И той пристигна в града, придружен от Льороа, един инспектор, е когото още не бе работил.

Бурята не бе престанала. Вятърът гонеше тежките облаци и изливаше над града леден дъжд. Нито един кораб не излизаше от пристанището; разправяше се, че далеч в морето, срещу Гленанските острови, някакъв параход бил в опасност.

Мегре естествено отседна в „Адмиралски хотел“, най-добрия в града. Беше пет часът следобед и вече се бе стъмнило, когато той влезе в кафенето, едно дълго, доста зловещо помещение със сив под, застлан с дървени стърготини, и с мраморни маси, които ставаха още по-тъжни от зелените стъкла на прозорците.

Много маси бяха заети. Но още от пръв поглед личеше масата на постоянните посетители, солидните клиенти, чийто разговор другите се мъчеха да чуят.

От тая маса стана един човек със свежо лице, кръгли очи, усмихнат.

— Комисарят Мегре?… Моят добър приятел кметът ми съобщи за вашето пристигане… Чувал съм често да се говори за вас… Позволете ми да се представя… Жан Сервиер… Хм! Вие сте от Париж, нали?… И аз също!… Бях дълго време директор на „Червената крава“ в Монмартр… Сътрудничех на „Пти Паризиен“, на „Екселсиор“, на „Депеш“… Познавах отблизо един от вашите началници, смелия Бертран, който се пенсионира миналата година и отиде да отглежда зелки в имението си в окръга Ниевр… И аз направих като него!… Аз, тъй да се каже, съм се оттеглил от обществения живот… За да се забавлявам, сътруднича в „Брестки фар“…

Той подскачаше, размахваше ръце.

— Елате да ви представя компанията от нашата маса… Последната четворка на веселяците в Конкарно. Ето Льо Помре, непоправим женкар, по обществено положение рентиер и датски вицеконсул…