Дан Симънс - Олимп

„Да“. Грамадното мозъкоподобно създание започва да танцува на дългите си пръсти-крака, олюлява се, сякаш под звуците на безшумна музика или приятни нему крясъци.

— Тогава Просперо не бива да пада — прошепва старецът. — Не бива да пада.

„Няма начин, магьоснико. Ти си само сянка на слух за намек за ноосфера — олицетворение на безвременен, бездушен пулс на безполезна информация, безсмислено мънкане на народ, отдавна затъващ в старческо слабоумие и упадък, киберпръдня, отнесена от вятъра. Ще паднеш, както и твоята безполезна биокурва Ариел“.

Просперо вдига тоягата си, сякаш за да удари чудовището. После я отпуска и се подпира на нея, като че ли изведнъж изгубил всичките си сили.

— Ариел все още е нашата добра и вярна земна прислужница. Тя никога няма да служи на теб, на твоя чудовищен син или на твоята синеока вещица.

„Ще ни послужи със смъртта си“.

— Ариел е самата Земя, чудовище — прошепва магът. — Милата ми тя придоби пълно съзнание и се разви от ноосферата, преплитайки се със самоосъзнатата биосфера. Нима ще убиеш цял свят, за да утолиш яростта и суетата си?

„О, да“.

Сетебос се хвърля напред на гигантските си пръсти, хваща стареца в пет ръце и го вдига към две от очите си. „Къде е Сикоракса?“

— Гние.

„Цирцея е мъртва?! Дъщерята и наложницата на Сетебос не може да умре“.

— Гние.

„Къде? Как?“

— Злост и старост бяха я свили на колело и аз й придадох форма на риба, която сега гние от главата надолу.

Многоръкият пак издава своето слузесто сумтене, откъсва краката на Просперо и ги хвърля в морето. После изтръгва ръцете на мага и ги напъхва в паст, отворила се в най-дълбокия отвор в гънките му. Накрая изкормя стареца и с шумно сърбане поглъща вътрешностите му, сякаш изсмуква спагети.

— Забавно ли ти е? — пита главата на Просперо, преди и тя да бъде смачкана от пръстите и натикана в пастта на многоръкия.

Сребърните пипала на плажа замъждукват и параболичните клапани в краищата им засилват. Просперо се материализира по-далеч на брега.

— Ти си тъпак, Сетебос. Вечно гневен, вечно гладен, но досаден и тъп.

„Ще открия истинската ти телесна същност, Просперо. Повярвай ми. На твоята Земя, в нейната кора, под нейното море или в нейна орбита ще намеря органичната маса, която някога си бил, и бавно ще я сдъвча. Не се съмнявай“.

— Тъпак — повтаря магът. Изглежда уморен и тъжен. — Каквато и да е съдбата на твоите глинени богове и моите зеки на Марс, и на моите любими хора на илионската Земя, ние с теб скоро пак ще се срещнем. Тоя път на Земята. И тогава нашата дълга война окончателно ще свърши, за добро или зло.

„Да“. Многоръкото същество изплюва на пясъка кървави останки, завърта се на долните си ръце и се затътря обратно в морето. След него остава кървава плюнка, изтичаща от полупотопения му най-горен отвор.

Просперо въздъхва, кимва на войниксите, отива до най-близкото ЗЧ и го прегръща.

— Колкото и да ми се иска да поговоря с вас и да чуя мислите ви, любими мои, старото ми сърце не може да понесе да види днес да умрат още от вашия род. Затова, докато дойда пак тук в по-щастливи времена, ви моля, corragio! Бъдете смели! Corragio!

Войниксите се приближават и изключват прожектора. Магът изчезва. Войниксите грижливо сгъват сребърните пипала, отнасят прожектора при парната едноколка-дрошка и се качват по стълбичката в излъчващата червена светлина вътрешност. Стълбичката се вдига. Парният двигател започва високо да пуфти.

Като вдига пясък във въздуха, едноколката тромаво описва кръг на плажа и зеките безшумно отстъпват настрани. Тежката машина минава през брана-дупката и изчезва.

След няколко секунди дупката се свива в своята единайсетизмерна обвивка от чиста цветна енергия и също изчезва.

Известно време единственият шум и движения идват от сънените вълни, плискащи червения плаж. После ЗЧ се пръскат по фелуките и шлеповете и отплават да ваят и изправят своите каменни глави.

Още докато пришпорваше коня си напред и вдигаше копието на Атина, Пентезилея разбра, че е пропуснала две неща, които могат да й откраднат триумфа.

Първо, колкото и да беше невероятно, Атина изобщо не й бе казала, нито тя я беше попитала, коя пета на мъжеубиеца е смъртна. Амазонската царица бе решила, че е дясната — така си беше представила как Пелей изважда бебето от небесния огън — ала Палада не бе конкретизирала, бе споменала само, че едната пета на Ахил е смъртна.

Пентезилея съзнаваше трудността да улучи петата на героя, макар и с омагьосаното копие на Атина — вярваше, че той няма да побегне от нея, ала беше инструктирала другарките си да повалят колкото може повече ахейци зад него. Възнамеряваше да хвърли копието по петата на бързоногия мъжеубиец в мига, в който той се обърне да види кой е ранен и кой убит, както би направил всеки истински вожд. Но за да успее тая стратегия, царицата трябваше да забави атаката си и да позволи на сестрите си да се справят с другите, за да принудят Ахил да се обърне. Това противоречеше на воинската й природа — да не води, да не влезе първа в гибелен сблъсък с врага — и макар сестрите й да разбираха, че тоя план е необходим, за да убият мъжеубиеца, Пентезилея се изчерви от срам, докато конете приближаваха редиците на мъжете и нейният грамаден жребец изоставаше с няколко секунди зад другите.