Дан Симънс - Олимп

На два метра над плажа внезапно се появява червен триизмерен ромбоид, широк петнайсетина метра. Той се разширява, ала после се прищипва в средата и заприличва на два червени конични бонбона. При върховете им се оформя мъничка сфера, нарастваща до зелен триизмерен овал, който сякаш поглъща първоначалния червен ромбоид. Овалът и ромбоидът започват да се въртят в противоположни посоки и на сто метра във въздуха полита пясъчен стълб.

Зелените човечета стоят и безстрастно наблюдават усилващата се буря.

Триизмерният овал и ромбоид образуват сфера, после във въздуха се появява кръг с диаметър десет метра и сякаш потъва в пясъка, докато брана-дупката отрязва къс от пространство и време. Тъй като е новородена, защитната й повърхност все още се вижда: венчелистчета и пластове от единайсетизмерна енергия, предпазващи пясъка, въздуха, Марс и вселената от това съзнателно израждане на пространственовремевата тъкан.

От дупката излиза пуфтяща парна дрошка. Невидими жироскопи балансират масата от метал и дърво върху единственото й гумено колело. Колата напуска Дупката и спира точно в центъра на пространството, оставено свободно от зеките. Отваря се красиво резбована врата и се спуска дървена стълбичка — разгъва се като сложно проектиран пъзел.

Отвътре се появяват четири войникса — двуметрови широкоплещести метални двуноги, без шия и с глави, които приличат на издатина върху тялото — и с помощта на манипулаторните си ръце, а не на режещите си длани, започват да сглобяват сложен апарат със сребърни пипала, завършващи с малки параболични прожектори. Когато приключват, се отдръпват към стихналата парна машина и замръзват неподвижно.

Появява се човек или проекция и привидно се материализира на пясъка между пипалата-жици на проектора — старец в сини одежди, покрити с чудно извезани астрономически изображения. Носи дълга тояга, на която се подпира. Обутите му в златни пантофи крака са достатъчно плътни и трептящото му тяло е достатъчно тежко, за да оставя стъпки по пясъка. Лицето му е същото като на статуите.

Магът стига до кристалнобистрото море и зачаква.

Скоро морето се раздвижва и точно зад линията на случайните вълнички от водата се издига нещо огромно. То бавно изплува, по-скоро като остров от морето, отколкото като органично същество — кит, делфин, морски змей или бог. От гънките и отворите му се стича вода. То се приближава към брега и зеките отстъпват назад и настрани, за да му направят място.

По форма и цвят нещото най-много прилича на великански мозък. Тъканта е розова — като жив човешки мозък — и гънките му най-много напомнят на максимално нагънатата мозъчна повърхност, но приликата свършва дотам, тъй като съществото има множество чифтове сиви очи, разположени в гънките между розовата тъкан и безбройните ръце: ръчички с различен брой пръсти, излизащи от гънките и размахващи се като морска анемона под действието на студени течения, по-големи длани на по-дълги стволове от двете страни на различно разположените очи и — както става все по-ясно, когато голямото колкото къща създание изплува от водата и се затътря по пясъка — множество двойки грамадни ръце отдолу и отстрани, с които се придвижва, всяка бяла като личинка или мъртвешки сива, голяма колкото туловище на кон.

„Какво си направил с любимия ми поклонник?“ — беззвучно пита многоръкият.

— Пак вилнее на воля в света, колкото и да ми е мъчно да го кажа — въздъхва старецът.

„На кой свят? Те са толкова много“.

— На Земята.

„На коя Земя? Те са толкова много“.

— На моята Земя — отвръща магът. — Истинската.

Мозъкът с ръце издава звук през дупките и отворите в гънките си, слузест звук като на кит, вдишващ морска вода. „Къде е моята жрица, Просперо? Къде е детето ми?“

— Кое дете? — пита старецът. — Своята свиньогарванова курва с кръжила сини около очите ли дириш, оная злоба, или палето петнисто, с което тя окучи се на тоя бряг на моя свят?

Магът използва латинските дума „sus“ за „свиня“ и „corax“ за „гарван“: очевидно изпитваше удоволствие от игрословицата, също както и от „окучи“.

„Сикоракса и Калибан. Къде са?“

— Кучката я няма. Гущерчето е на свобода.

„Моят Калибан е избягал от скалата, на която през тия дълги векове го държеше в плен ти, така ли?“

— Нима не го казах току-що? Трябва да размениш някои от излишните си очи за уши.

„Успял ли е вече да изяде всичките ти жалки смъртни на тоя свят?“

— Не всички. Все още. — Магът посочва с тоягата си към каменните версии на собственото си лице, които гледат от скалата зад него. — Обичаш ли да те наблюдават, Многоръки?