Дан Симънс - Олимп

— И каква стръв да използвам за рибите?

По лицето на Мойра пробяга бързата усмивка на Сави.

— За акули, косатки и много други морски обитатели собственото ти тяло ще свърши идеална работа, мой Прометее.

На Харман изобщо не му беше смешно.

— И какво ще използвам, за да убия тези акули, косатки и други обитатели на дълбините… остър език ли?

Мойра извади оръжие от раницата и му го подаде.

Беше черно — по-тъмно, по-късо, не така изящно като иглените оръжия, с които бе свикнал. И по-тежко. Но дръжката, барабанът и спусъкът изглеждаха достатъчно познато.

— Стреля с куршуми, а не с кристални игли — каза Мойра. — Използва експлозиви вместо сгъстен газ, както е в познатите ти оръжия… но принципът е същият. В раницата има три кутии боеприпаси… шестстотин самоаквитиращи се патрона. Това означава, че всеки куршум създава пред себе си вакуум — водата не го забавя. Това е предпазителят. Сега е вдигнат. Натисни с палец червената точка, за да го свалиш. Рита повече от иглените оръжия и е много по-шумен, но ще свикнеш.

Харман претегли на ръка устройството за убиване, насочи го към далечното море, увери се, че предпазителят е все така вдигнат, и го прибра в раницата. Щеше да го пробва по-късно, когато навлезеше в Пролома.

— Ех, да можехме да занесем петдесет-шейсет такива оръжия в Ардис…

— Можеш да им занесеш това — каза Мойра.

Харман сви дясната си ръка в юмрук и рязко се извъртя.

— На повече от шест хиляди километра оттук! — яростно каза той. — Не зная по колко мога да изминавам за един ден, дори да мога да ловя проклетите риби и ако хидраторната ти джунджурия работи. По трийсет километра на ден? Или по петдесет? Това прави двеста дни път само до брега на Северна Америка. При това ако Проломът беше равен… а тъкмо сега съм се включил в картографските ресурси на мрежите. Там има цели шибани планински вериги ! И каньони, в сравнение с които Големият каньон изглежда като играчка! Канари, процепи в скалите, огромни падини на местата, където континенталният дрейф е помъкнал огромни площи от океанското дъно, още по-големи пропасти там, където активността на тектоничните плочи е отворила кората и от процепите бълва лава. Това океанско дъно винаги се пресъздава. То е по-голямо, по-неравно и по-скалисто, отколкото е било. Ще ми трябва поне година да го пресека, а след това ми остават почти хиляда и петстотин километра до Ардис — при това през гори и планини, гъмжащи от динозаври, саблезъби котки и войникси. Ти и онази мутирала личност на киберпространството можете да се телепортирате където си щете — и да ме вземете с вас. Или пък да повикате аероскутер от всяка постчовешка дупка, в която държите играчките си, и след няколко часа — даже по-малко — да стигна до Ардис и да помогна. А вместо това ме пращате на смърт. А дори и да оцелея, ще са ми нужни много месеци, за да стигна до Ардис, и най-вероятно Ада и всички останали ще са мъртви — убити от онова изчадие на Сетебос, от войниксите, от зимата или умрели от глад. Защо ми причинявате всичко това?

Мойра не трепна от бесния му поглед, а тихо попита:

— Просперо говорил ли ти е за предикаторите на логосферата?

— Предикатори ли? — тъпо повтори Харман. Усещаше как адреналинът в кръвта му започва да намалява и как го обхваща отчаяние. Само след минута ръцете му щяха да започнат да треперят. — Имаш предвид предсказатели? Не.

— Предикатори — повтори Мойра. — Те са уникални като самия Просперо: и често са не по-малко опасни. Понякога той им се доверява. Понякога не. В този случай им повери живота ти, а може би и бъдещето на твоята раса.

Мойра измъкна хидратора от раницата и го надяна на гърба си — нагласи гъвкавата тръбичка близо до бузата си — след това пое надолу по стръмната пътека към брега.

Харман остана на ръба на скалата още минута. Нагласи раницата, заслони очи и се загледа през ярката утринни светлина към черната айфелбанова кула, издигаща се на фона на синьото небе. Въжетата и кабелите продължаваха на изток. Оттук не можеше да види следващата кула.

Обърна се и погледна на запад. Големи и по-малки бели птици — гларуси и чайки, както му подсказа белтъчната ДНК памет — се рееха с крясъци над ленивото синьо море. Атлантическият пролом си оставаше все същото смайващо и невъзможно явление, а широката осемдесет метра цепнатина вече придобиваше реалните си размери, след като Мойра бе изминала почти половината път надолу.

Въздъхна, затегна ремъците — вече чувстваше как потта му се процежда през туниката на местата, където раницата се допираше с памука — и тръгна след Мойра надолу по пътеката към плажа и морето.