Дан Симънс - Олимп

— Абсолютно си прав — каза Просперо. — Рубиконът бе наистина един от най-големите научни приноси, дадени от ислямския свят на останалото човечество за двете хилядолетия мрак.

— Единадесет милиарда мъртви. — Гласът на Харман трепереше. — Деветдесет и седем процента от населението на планетата унищожени.

Просперо отново сви рамене.

— Войната беше дълга.

Харман отново се изсмя.

— И вирусът е избил почти всички с изключение на групата, за която е бил предназначен.

— Израелските учени вече имаха дълъг опит в нанотехнологичните генетични манипулации — отговори магът. — Знаеха, че ако не ваксинират бързо ДНК на своето население, не могат да направят нищо.

— Биха могли да споделят знанията си — каза Харман.

— Опитаха се. Нямаше време. Но ДНК на твоя вид бе… запазена.

— Но Световният халифат не е открил пътуването във времето — каза Харман, без да е стопроцентово сигурен дали това е въпрос, или твърдение.

— Така е — съгласи се Просперо. — Един френски учен изобрети първия работещ времеви мехур…

— Анри Рийс Дьолакур — промърмори Харман.

— …за да се върне в 1478 г. и да проучи един странен и интересен ръкопис, купен от императора на Свещената римска империя Рудолф II през 1586 година — продължи Просперо, без да спира. — Всичко изглеждаше едно малко просто пътуване. Сега обаче знаем, че самият ръкопис с неговите странни кодирани знаци и прекрасни рисунки на извънземни растения, звездни системи и голи хора е бил измама. И доктор Дьолакур и родният му град платиха скъпо за пътуването му, когато черната дупка, използвана като енергиен източник, се освободи от задържащото я силово поле.

— Но французите и Новият Европейски съюз са дали плановете на халифата — каза Харман. — Защо?

Просперо вдигна старите си, изпъстрени с вени ръце, сякаш даваше благословия.

— Палестинските учени бяха техни приятели.

— Чудя се дали онзи антиквар от началото на XX век, Уилфред Войнич, си е представял, че ще бъдат създадени толкова много чудовища на негово име — каза Харман.

— Малцина от нас могат да си представят какво ще е истинското ни наследство — каза Просперо; все още държеше ръцете си вдигнати.

Мойра въздъхна.

— Свършихте ли с малкото си пътешествие из спомените?

Харман я погледна.

— А ти, мой кандидат-Прометее… гористият ти дол се клати. Ако това е някакво състезание по надглеждане, печелиш. Аз мигнах първа.

Харман погледна надолу. По време на разговора робата му се беше разтворила. Побърза да се запаше.

— След час ще прекосим Пиренеите — каза Мойра. — Сега, след като Харман има в главата си нещо повече от термометър на удоволствията, имаме някои неща за обсъждане… и за решаване. Дядката може да подремне. Аз ще измия чиниите.

Ахил си мисли дали не е направил грешка, като е накарал Зевс да го хвърли в най-дълбоката и мрачна яма на адския свят на Тартар, макар че отначало това му е изглеждало добра идея.

Първо, не може да диша тукашния въздух. Макар квантовата сингуларност на неговата участ да умре от ръката на Парис теоретично да го предпазва от смъртта, тя не го пази да не се задави, да не се задуши и да не рухне върху горещия като лава черен камък, когато наситеният с метан въздух изпълва и изстъргва дробовете му. Сякаш диша киселина.

Второ, Тартар е гадно място. Ужасното въздушно налягане, равностойно на налягането на шейсет метра под водата в някое земно море, притиска всеки квадратен сантиметър от скованото му от болка тяло. Горещината е ужасна. Тя отдавна би убила всеки нормален смъртен, дори герой като Диомед или Одисей. Дори полубог като Ахил страда от нея, кожата му се изпъстря с червени и бели петна и се покрива с мехури и циреи.

И накрая, той е сляп и почти глух. Има някакво смътно червеникаво сияние, но прекалено слабо, за да се вижда през него. Налягането е толкова силно, атмосферата и облаците — толкова плътни, че дори слабата светлина на вездесъщия вулканично червен сумрак е потисната от движещите се въздушни потоци, от изхвърляните от кратерите газове и от постоянния киселинен дъжд. Плътната свръхнагорещена атмосфера притиска тъпанчетата на бързоногия мъжеубиец и звуците, които чува, му се струват като мощни, но приглушени удари на барабани и тежки стъпки, отговарящи на пулсациите в черепа му.

Ахил бърка под бронята си и докосва малкото механично устройство, което е получил от Хефест. Усеща пулсирането му. Поне не се е смачкало от ужасното налягане, което притиска ушите и очите му.