Дан Симънс - Олимп

— Силна гадинка.

— Остави го — каза Ада. — Да видим накъде ще тръгне. Какво ще направи.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Не го пускай далеч, нека просто видим какво иска.

Том срита ниската ограда и бебето сетебос изскочи навън — малките му пръсти мърдаха като краката на някаква противна стоножка.

Деймън тръгна след сетебоса, като го държеше изкъсо. Ада и Том вървяха до него, готови да реагират, ако съществото се обърне към тях: то се движеше прекалено бързо и прекалено целенасочено, за да не усетят заплахата в него. Иглената пушка на Том бе в готовност за стрелба; оръжието на Деймън бе преметнато през рамото му.

Нещото не тръгна към лагерния огън и заслона, а ги поведе в тъмнината към поляната на запад. Спусна се в един от някогашните защитни окопи — огнения ров, за чието изкопаване бе помагала Ада — и сякаш приклекна върху присвитите си ръце.

В двата края на малкото същество се появиха два нови отвора. От тях се показаха пулсиращи пипала без ръце, заизвиваха се и внезапно се забиха в пръстта. Разнесе се звук, наподобяващ смесица между свинско грухтене и сучене.

Ада се разтрепери. Към постоянната туптяща болка в главата й се прибави непреодолимото желание да повърне.

— Ох! — прошепна тя. — Тук при нападението на войниксите умряха Реман и Ем… изгоряха.

Изчадието на Сетебос продължаваше да рови и суче.

— Значи то… — започна Деймън и млъкна.

— Яде — довърши Ада.

Том постави пръст върху спусъка.

— Нека го убия, Ада_ ур_. Моля ви.

— Да — каза Ада. — Но не още. Не се съмнявам, че войниксите ще се върнат веднага щом това нещо умре. А още не сме готови. Да се връщаме в лагера.

Тръгнаха към огъня. Деймън влачеше дърпащия се и драскащ земята с пръсти сетебос.

Харман се удави.

„Кучката Мойра ме излъга“ — бяха последните му мисли, преди водата да изпълни дробовете му, след което се закашля, задави се и потъна в кипящата златна течност…

Кристалният додекаедър бе пълен до тридесет сантиметра под многостенния си връх, златната течност продължаваше да се стича до него. Сави-Мойра-Миранда я бе нарекла „медия“, с която ще може да сиглира — макар това да не бе верният термин — огромната библиотека на Тадж. Харман се бе съблякъл и бе останал само по термокожа.

— Трябва да свалиш и нея — каза Мойра. Ариел бе изчезнал и сега само младата жена стоеше до него под купола на ярката светлина. Китарата бе сложена на намиращата се наблизо маса.

— Защо?

— Защото кожата ти трябва да е в контакт с медията — отговори му Мойра. — Трансферът не може да се осъществи през верижен молекулярен слой като този.

— За какъв трансфер говориш? — попита Харман и облиза устни. Беше изнервен докрай и сърцето му биеше бясно.

Мойра посочи наглед безкрайните лавици книги по стоте заоблени етажа покрай вътрешната стена на разширяващия се под тях купол.

— Откъде да знам, че в тези стари книги има нещо, което ще ми помогне да се върна при Ада? — попита Харман.

— Няма откъде.

— Двамата с Просперо можете да ме довършите когато и както си искате — отбеляза Харман и обърна гръб на пълнещия се кристален резервоар. — Защо просто не прескочим цялата тази безсмислица?

— Не е толкова лесно — отвърна Мойра.

— Как да не е, по дяволите! — кресна Харман.

Младата жена продължи, сякаш изобщо не си бе отварял устата:

— Първо, от торинския саван и от думите на Просперо знаеш, че всички факс възли и факс павилиони на планетата са изключени.

— От кого? — попита Харман и пак се обърна към кристалния шкаф. Златната течност се вълнуваше на тридесетина сантиметра под горната му част, но притокът й бе спрял. Мойра бе отворила една от стъклените повърхности на върха и той забеляза късите метални стъпала, по които трябваше да се качи до отвора.

— От Сетебос и съюзниците му — отговори Мойра.

— Какви съюзници? Кои са те? Просто ми кажи какво трябва да знам.

Мойра поклати глава.

— Мой млади Прометее, почти година все са ти казвали какви ли не неща. Чуването не означава нищо, освен ако нямаш контекст, в който да поставиш информацията. С времето ще го получиш.

— Защо продължаваш да ме наричаш Прометей? — озъби й се той. — Всички тук като че ли имате по десет имена… Прометей, това не ми е познато. Защо ме наричаш така?

Мойра се усмихна.

— Гарантирам ти, че най-сетне ще разбереш и това — след като минеш през кристалния шкаф.

Харман пое дълбоко дъх. Осъзна, че ако тази жена му се усмихне така самодоволно още веднъж, ще я удари през лицето.