Дан Симънс - Олимп

— Яйцето се излюпи — прошепна в ухото й.

Ада седна в тъмното; усещаше присъствието, чуваше дишането навсякъде около себе си. За момент си помисли, че все още сънува поредния кошмар. Искаше Харман да я докосне по рамото и да я събуди, а навън да грее слънце. Искаше топлата му ръка около себе си, а не тази смразяваща тъмнина, допира на непознати тела и слабите потрепващи пламъци на огъня през платното.

— Излюпи се — повтори Деймън. Говореше много тихо. — Не исках да те будя, но трябва да решим какво да правим.

— Да — прошепна му Ада. Беше спала с дрехите и се изхлузи от гнездото влажни одеяла и внимателно се запромъква сред спящите.

— Реших да спя там, отделно от останалите — каза Деймън с по-нормален тон, щом се отдалечиха от убежището. Гласът му бе все още тих, но всеки звук отекваше болезнено в главата й. Високо над главите им е– и п-пръстенът както винаги обикаляха пред звездите и приличащия на нокът полумесец. Ада видя нещо да се движи във въздуха и за миг сърцето й заби бясно, преди да се сети, че гледа тихо патрулиращия аероскутер.

— Кой е в аероскутера? — отпаднало попита тя.

— Око.

— Не знаех, че може да го управлява.

— Греоги я научи вчера — каза Деймън. Приближиха малкия огън и Ада видя силуета на друг мъж.

— Добро утро, Ада ур — поздрави Том.

Ада се усмихна на официалното обръщение. Не се използваше често през последните месеци.

— Добро утро, Том — прошепна тя. — Къде е онова нещо?

Деймън измъкна една главня от огъня и я протегна в тъмното.

Ада отстъпи назад.

С дървета от палисадата Деймън и Том бяха направили триъгълна клетка за… нещото. То търчеше из ограденото пространство, очевидно готово при първа възможност да се покатери по неустойчивата шейсетсантиметрова ограда. А тази възможност скоро щеше да стане реална.

Ада взе главнята и се наведе, за да разгледа сетебоса.

Многобройните му очи примигнаха и се затвориха от трептящата светлина. Малкият сетебос — ако можеха да го нарекат така — бе дълъг трийсетина сантиметра — по-голям по тегло и размери от обикновен човешки мозък, помисли си Ада, но въпреки това с отвратителните розови гънки и бръчки, придаващи му вид на жив, но лишен от тяло мозък. Различи сивата ивица между двете полукълба, слузестата мембрана върху тях и лекото пулсиране, сякаш цялото същество дишаше. Но този розов мозък имаше и пулсиращи уста или някакъв вид отвори, както и безброй малки розови бебешки ръчички — и под него, и подаващи се от отворите. Нещото се придвижваше върху дундестите си малки пръстчета, които приличаха по-скоро на маса виещи се червеи.

Жълтите очи се отвориха и се втренчиха в лицето на Ада. Един от отворите се разшири и от него се разнесоха скърцащи дрезгави звуци.

— Да не би да се опитва да говори? — прошепна Ада.

— Нямам представа — каза Деймън. — Само на няколко минути е. Не бих се учудил обаче, ако ни заговори, когато стане на един час.

— Не бива да го оставяме да порасне толкова — тихо, но твърдо каза Том. — Трябва да го убием още сега. Да го разкъсаме на парчета с иглите, да изгорим трупа му и да разпръснем пепелта.

Ада го погледна изненадано. Самообразовалият се медик винаги бе най-малко склонният към насилие и най-големият защитник на живота, когото бе познавала.

— Най-малкото му трябва каишка — промълви Деймън, докато гледаше как нещото почти успешно се опитва да се покатери по ниската ограда.

Деймън се наведе и заби един остър тънък клин, който бе огънал като кука, в твърдата ивица тъкани — Ада си спомни, че се наричаше corpus callosum, — свързваща двете полукълба на мозъка на малкия сетебос. Бързо провери дали куката е закрепена здраво, закачи за нея една карабинка и завърза за нея шест метра найлоново въже.

Малкото създание запищя и зави толкова силно, че Ада погледна през рамо към основния лагер, сигурна, че всички ще наизскачат от заслона. Никой не се размърда с изключение на един от часовите до огъня — погледна сънливо към тях и отново започна да съзерцава пламъците.

Малкият сетебос се мяташе и търкаляше, хвърляше се срещу дървената ограда и най-сетне успя да се покатери по нея като рак. Деймън го държеше изкъсо с повода.

От отворите в розовия мозък се подадоха още малки еластични ръце и се разгънаха на цял метър и повече. Сграбчиха найлоновото въже и го дръпнаха силно, докато други изучаваха куката и карабинката, мъчеха се да ги махнат. Куката издържа. Деймън за миг изгуби равновесие, но успя да смъкне създанието обратно върху замръзналата трева в клетката и прошепна: