Дан Симънс - Олимп

Моравекът свива рамене почти по човешки и казва простичко:

— Ти си от онзи свят. Макар да не си от онова време. На другата Земя има хора, нали разбираш.

— Наистина ли? — Хокънбери чува колко смаяно и глупаво звучи собственият му глас. Изобщо не му е хрумвало да попита.

— Да. Не са много, повечето, изглежда, са еволюирали в някаква форма на постчовеци, които преди около хиляда и четиристотин години са напуснали планетата и са построили градовете си като орбитални пръстени, но нашите наблюдения предполагат, че са останали неколкостотин хиляди старостилни хора.

— Старостилни хора — повтаря Хокънбери, без да се опитва да скрие изумлението си. — Като мен.

— Точно така — потвърждава Манмът и се изправя. Визьорът му едва стига до кръста на бившия схоластик. Хокънбери, който не е висок, изведнъж разбира как трябва да са се чувствали олимпийските богове в присъствието на обикновени смъртни. — Смятаме, че трябва да дойдеш. Може да си ни извънредно полезен, когато се срещнем и разговаряме с хората от твоята бъдеща Земя.

— Боже Господи! — Хокънбери пак отива до ръба на площадката и отново разбира колко лесно ще е да направи още една крачка напред в мрака. Тоя път боговете няма да го възкресят. — Боже Господи.

Ясно вижда тъмния силует на Хектор при кладата на Парис — Приамовият син продължава да излива вино на земята и да нарежда на хората си да хвърлят още дърва в пламъците.

„Аз убих Парис — мисли си Хокънбери. — Аз убих всеки мъж, жена, дете и бога, който умря, защото се преобразих в Атина и отвлякох Патрокъл — преструвайки се, че го убивам — за да накарам Ахил да нападне боговете. — Той се засмива горчиво, без да го е срам, че дребната човекоподобна машина зад него ще го помисли за луд. — Изгубил съм си ума. Това е шантаво. Досега не съм скочил от тая тъпа площадка отчасти защото имам чувството, че така ще изоставя поста си… като че ли трябва да продължавам да наблюдавам, сякаш още съм схоластик и докладвам на музата, която от своя страна докладва на боговете. Съвсем съм си изгубил ума“. Не за пръв, нито за петдесети път едва не избухва в ридания.

— Ще дойдеш ли с нас на Земята, доктор Хокънбери? — тихо пита Манмът.

— Да, разбира се. Майната му, защо не? Кога?

— Още сега. Какво ще кажеш?

Стършелът е висял безшумно на стотици метри над тях, с изключени навигационни светлини. Сега бодливата черна машина се спуска от мрака толкова ненадейно, че Хокънбери за малко да падне от ръба на площадката.

Особено силен повей на вятъра му помага да запази равновесие и той отстъпва назад в момента, в който от търбуха на стършела излиза рампа и изтраква върху камъка. От вътрешността на кораба бликва червена светлина.

— След теб — казва Манмът.

Слънцето тъкмо беше изгряло. Зевс седеше сам в Голямата зала на боговете. Влезе жена му Хера — водеше куче на златна каишка.

— Това ли е? — замислено попита господарят на боговете от златния си трон.

— Да — потвърди тя и откачи каишката на кучето. Животното седна.

— Повикай сина си — каза Зевс.

— Кой по-точно?

— Великия майстор. Оня, дето толкова страстно желае Атина, че би я захапал за гъза, както щеше да направи това куче, ако не беше добре дресирано.

Хера тръгна да излиза. Кучето се изправи да я последва.

— Остави го — заповяда Зевс.

Тя даде знак на животното да остане и то се подчини.

Кучето беше едро, сиво, с къс гладък косъм, с меки кафяви очи, които някак си успяваха едновременно да изглеждат глупави и лукави. Започна да се разхожда около златния трон на Зевс, ноктите му стържеха по мрамора. После подуши сандалите и краката на гръмовержеца Кронид, приближи се до грамадния холобасейн, надникна вътре, не видя нищо интересно в тъмния видеовъртоп от повърхностни смущения и безразлично се запъти към една колона.

— Ела тук! — нареди Зевс.

Кучето хвърли поглед назад към него, после се извърна и започна да души основата на огромната бяла колона — готвеше се да изпълни ритуала си.

Зевс подсвирна.

Животното рязко завъртя глава и наостри уши, но не изпълни заповедта.

Богът на боговете повторно свирна и плесна с ръце.

И сивото куче бързо се затича към него — въртеше опашка, изплезило език и с щастливи очи.

Зевс слезе от трона си и го погали. После извади нож изпод одеждите си и отряза главата му с едно замахване на грамадната си ръка. Главата се търколи до ръба на видеобасейна, а тялото се строполи на мрамора и предните крака се изпънаха напред, като че ли на животното му бе наредено да легне и то се подчиняваше с надеждата да получи лакомство.