Дан Симънс - Олимп

Почтително остави трите книги върху полираната маса, по която нямаше и прашинка, и се изкачи по витото стълбище на високия втори етаж.

Озова се в спалня — таблата на леглото бе направена от полирани месингови цилиндри, покривката бе от дебело червено кадифе с ресни, образуващи сложни спираловидни мотиви. До месинговия лампион имаше друг стол — по-широк, по-удобен наглед, с цветни мотиви, а до него — висока мека кожена отоманка. В съседство имаше по-малко помещение — баня със странна порцеланова тоалетна под порцеланово казанче и висяща верижка с месингово топче, плоскости цветно стъкло на западната стена, месингови кранчета на мивката, грамадна бяла порцеланова вана с крачета и месингови части. Харман се върна в спалнята. Цялата северна стена също представляваше френски прозорец — не, стъклени врати с брави от ковано желязо.

Той отвори две и излезе на балкон от ковано желязо на триста метра над джунглата. Слънцето и жегата го блъснаха като мокър юмрук. Харман запремигва и не се престраши да стъпи на желязото: виждаше дантелата на кулата отдолу — само трябваше леко да го бутнат, за да полети във въздуха.

Без да пуска бравата, той се наведе колкото можеше навън и видя железни мебели с червени възглавнички и маса. Вдигна поглед и видя желязната грамада над двуетажната стая, огромен метален маховик точно под златния купол на кулата с въжета, по-дебели от ръката му, опънати на изток и запад. Примижа, вторачи се на изток и различи друга тъмна кула — на какво разстояние? — поне шейсет километра. Обърна се на запад, където изчезваха други десетина въжета, но на хоризонта се мержелееха само синьо-черни буреносни облаци.

Върна се в спалнята, внимателно затвори вратите, излезе и се спусна по стълбището, като бършеше потта от челото и шията си с ръкав. Тук цареше толкова приятна прохлада, че изобщо нямаше желание да излезе в джунглата.

— Здравей, Харман — разнесе се познат глас от сумрака до масата.

Просперо бе доста по-солиден, отколкото си го спомняше от срещата им преди осем месеца на орбиталната скала в е-пръстена. Набръчканата кожа на мага вече не изглеждаше почти прозрачна като на холограмата му. Сините му одежди от коприна и вълна, изцяло извезани със златни планети, сиви комети и пламтящи звезди от червена коприна, висяха на по-тежки гънки и се влачеха след него по килима. Харман видя дългата сребристобяла коса, спускаща се на вълни зад острите уши на стареца, и забеляза белезите на възрастта по челото и ръцете му, както и характерното пожълтяване на ноктите му. Направи му впечатление привидната плътност на резбования жезъл, който старият маг стискаше в дясната си ръка, и фактът, че сините му пантофи като че ли имат тежест, докато се тътреха по дъсчения под и дебелия килим.

— Прати ме вкъщи — настоя Харман и пристъпи към стареца. — Веднага.

— Търпение, търпение, човеко Харман, приятелю на Никой — отвърна магът и показа жълтите си зъби в лека усмивка.

— Майната му на търпението. — До тоя момент Харман не бе подозирал силата на гнева си, задето Ариел го беше отвлякъл от Моста, далече от Ардис, Ада и тяхното неродено дете, почти със сигурност по нареждане на тая тътрузеща се фигура в сини одежди. Той пристъпи още по-близо, протегна ръка, стисна широкия ръкав на мага…

И беше отхвърлен на три метра, падна по гръб, плъзна се по килима и по полирания под, спря и запремигва стреснато.

— Не понасям да ме докосват — тихо каза Просперо. — Не ме карай да ти го показвам с тоягата си. — И едва забележимо повдигна жезъла.

Харман се надигна.

— Върни ме. Моля те. Не мога да оставя Ада сама. Не и в момента.

— Ти вече избра тоя курс, нали? Никой не те е принуждавал да караш Никой в Мачу Пикчу и никой не те е спирал.

— Какво искаш, Просперо? — Харман се изправи, неуспешно се опита да прогони последните червено-оранжеви кръгове от очите си, после седна на най-близкия дървен стол. — И как си оцелял след разрушаването на орбиталния астероид? Мислех, че твоята холограма е затворена там заедно с Калибан.

— А, наистина беше — потвърди магът и закрачи назад-напред. — Малка част от мен, може би взимана за цялото, ала жизненоважна малка част. Ти ме върна на Земята.

— Аз ли? — ахна Харман. — С аероскутера ли? Някак си си качил холограмата си в паметта на скутаера, така ли?

— Да.

Харман поклати глава.

— Винаги си можел да повикаш аероскутера на орбиталния остров.

— Не е вярно — възрази Просперо. — Машината беше на Сави и се подчинява на заповедите само на човешки пътници. Аз не отговарям на това определение… поне не съвсем.