Дан Симънс - Олимп

Харман се качи в клетката. Разнесе се стържене и желязната решетка се затвори. Затракаха зъбни колела, заскърца метал и клетката започна да се издига с помощта на въжета и железни релси.

— Ти няма ли да дойдеш? — извика Харман на Ариел.

Духът не отговори. Асансьорът продължи да се издига нагоре.

Кулата явно имаше три главни площадки. Първата и най-широка беше точно над равнището на върхарите. Харман плъзна поглед по плътния зелен килим. Асансьорът не спираше.

Втората площадка бе на такава височина, че асансьорът се издигаше почти вертикално и Харман се беше преместил в средата на малката клетка. Горе се виждаха въжета, които започваха от върха на кулата и изчезваха далеч на изток и запад, малко увиснали в далечината. Асансьорът не спря и на втората площадка.

Третата и последна площадка се извисяваше на триста метра над земята, точно под куполния връх на кулата, увенчан с остра антена. Сега вече асансьорът намали и спря — древните зъбни колела заскърцаха и поддадоха, клетката се спусна около два метра и Харман се вкопчи в железните решетки, готов да посрещне смъртта.

Задейства се спирачка. Вратата се плъзна и се отвори. Той неуверено прекоси двуметровото желязно мостче, покрито с изгнили дъски. Пред него задрънча много по-красива врата, полиран махагон, вграден във филигран от ковано желязо, и със съскане се отвори. Харман спря само за миг, преди да влезе в тъмното помещение. Всяко място бе за предпочитане пред мостчето, увиснало на триста метра над дантелата от греди, шеметно изчезващи в железните бездни.

Озова се в стая. Вратата се затвори. Тук беше доста по-прохладно. Няколко секунди Харман само стоеше и се оглеждаше в сумрака.

Намираше се в малък, застлан с килим мецанин, чиито стени бяха покрити с книжни лавици. По вито стълбище от ковано желязо от мецанина се слизаше в самата стая и се качваше нагоре, навярно на втори етаж.

Харман се спусна долу.

Никога не беше виждал такава обстановка — странни стилове мебели, възглавници с пискюли, червени велурени тапицерии, дебели драперии на южния френски прозорец, от които висяха тежки златни пискюли чак до червено-кафявия килим със сложни шарки. На северната стена имаше камина — той се вторачи в конструкцията й от черно желязо и зелена керамика. Дългата маса с красиво резбовани крака заемаше около половината от близо петметровия френски прозорец — ъглите на стъклата му приличаха на копринена паяжина. Имаше меки фотьойли и отоманки, резбовани столове от лъскаво тъмно дърво със златни инкрустации и навсякъде бяха пръснати предмети от нещо, което Хана някога бе нарекла „полиран месинг“.

Видя странен рупор, напомнящ пожарникарски маркуч с полиран месингов мундщук, лостове от полиран месинг, вградени в дървени кутии с цвят на череша по стените. На дългата маса бяха поставени няколко месингови инструмента — някои с месингови клавиши и бавно въртящи се зъбни колела, астролабия с месингови кръгове, въртящи се в други, по-големи и пак от месинг, полирана месингова лампа, която излъчваше мека светлина. На масата бяха разгънати карти и малки месингови полукълба ги държаха разтворени, други карти бяха свити на рула в месингово кошче на пода.

Той се втурна напред и жадно заразглежда картите, заизважда още и започна да ги развива — затискаше ги с месингови полукълба.

Никога не беше виждал такива карти. Всичко бе поставено в мрежа, ала в кутийките на тая мрежа имаше десетки хиляди лъкатушни успоредни линии — някои близо една до друга там, където картата ставаше кафява или зелена, други раздалечени, където имаше бели участъци. Харман предположи, че сините петна са езера и морета, а по-дългите и по-лъкатушни сини линии — реки с невероятни имена, изписани до тях — Тунгабадра, Кришна, Годавари, Нормада, Маханади и Ганга.

На източната и западната стена на стаята, около по-малки прозорци, но също с множество стъкла, имаше още книжни лавици, още книги, още месингови предмети, нефритени статуетки, месингови машини.

Той припряно отиде при лавиците и извади три книги — усети мириса на вековете, надигнал се от древната, ала все още здрава хартия и дебелите кожени корици. Сърцето му се разтуптя, когато прочете заглавията — „Третата династия на хан Хотеп, 2601–2939 г.“, „Редактирано издание на Рамаяна и Махабхарата по Ганеш Киборга“ и „Поддръжка и ИИ интерфейс на айфелбана“. Постави дясната си длан върху най-горната книга, затвори очи, за да отвори сиглиращата функция, и се поколеба. Ако имаше време, предпочиташе да прочете тия книги, да произнася всяка дума и да налучква смисъла по контекста. Това беше бавно, трудно и мъчително, но винаги получаваше повече от четенето, отколкото от сиглирането.