Дан Симънс - Хиперион

Потъвахме обратно назад. Непреодолими сили ни държаха на буксир. Неочаквано почувствах присъствието на Джони и усещането за това бе, сякаш някаква огромна силна ръка ни бе загребала нагоре и ни издигна през стената на периферията миг преди нетното да възвърне нашата жизнена линия към живот; защитното поле щракна като стоманени зъби.

Движехме се с невъзможна скорост надолу по претъпкани магистрали от данни, задминавайки инфоравнннни куриери и други операторни аналози като някое ЕМПС, препускащо покрай волски каруци. След това се приближавахме към някаква бавна врата, прескачайки преградени с решетка изходящи операторски моделиращи устройства с някакъв четириизмерен висок скок.

Почувствах неизбежното гадене на прехода, когато излязохме отгоре, извън матрицата. Светлина прегори ретините ми. Действителна светлина. След това болката нахлу, аз се килнах върху пулта за управление и изстенах.

— Хайде, Брон.

Беше Джони — или някой досущ като Джони, — който ми помагаше да стана на крака и се придвижваше заедно с мен към вратата.

— Биби — отворих уста аз.

— Не.

Отворих очите си и въпреки болката ги задържах отворени достатъчно дълго, за да видя Биби Сърбринджър надиплен върху пулта за управление. Широкополата му мека шапка бе паднала и се бе търкулнала на пода. Главата на Биби беше експлодирала и бе изпръскала по-голямата част от пулта за управление с червено и сиво. Устата му беше отворена и от нея все още излизаше някаква гъста бяла пяна. Изглежда, че очите му се бяха стопили.

Джони ме хвана, почти ме вдигна.

— Трябва да вървим — прошепна той. — Тук всеки момент ще дойде някой.

Аз затворих очи и го оставих да ме отведе оттам.

Събудих се сред мъждива червена светлина и под звуците на капеща вода. Подуших миризма на нечистотии, плесен и озона от неизолирани фнброоптични кабели. Отворих едното си око.

Намирахме се в някакво ниско помещение, по-скоро пещера, отколкото стая, с кабели, които се виеха като змии от разнебитения таван, и с локви вода върху покритите с гъста тиня плочи. Червената светлина идваше някъде отвъд пещерата — вероятно от аварийна шахта или автомеханичен тунел. Едва чуто изстенах. Джони бе там и се придвижи от разхвърляната купчина одеяла към мен. Лицето му бе потъмняло от грес или кал и на него личеше поне една прясна порезна рана.

— Къде сме?

Той ме докосна по бузата. Другата му ръка ме прегърна през раменете и ми помогна да се изправя до седнало положение. Страшната гледка се смени, наклони се и за момент си помислих, че ще ми призлее. Джони ми помогна да пия вода от някаква пластмасова чаша.

— В Помийния кошер — рече той.

Досетих се още преди да бях дошла напълно в съзнание. Помийният кошер е най-дълбоката яма на Лусус, ничия земя от механични тунели и нелегални бърлоги, заети от половината отхвърлени от обществото и обявени вън от закона типове в Мрежата. Именно в Помийния кошер бях простреляна преди няколко години и все още носех лазерен белег над лявата си бедрена кост.

Протегнах чашата за още вода. Джони наля малко от някакъв стоманен термос и се върна при мен. Паникьосах се за миг, когато претърсих джоба на туниката и колана си. Автоматичният пистолет на баща ми беше изчезнал. Джони ми показа оръжието и аз се успокоих, поех чашата и жадно я изпих.

— Биби? — попитах аз с тайната надежда, че е било някаква ужасна халюцинация. Джони поклати глава.

— Имаше защити, които никой от нас не бе очаквал. Проникването на Биби беше великолепно, но той не можа да се пребори с омега фагите на Техноцентъра. Но половината от операторите в инфоравнината почувстваха отзвуците от битката. Биби вече е легенда.

— Страхотно, по дяволите — казах и се изсмях по начин, който прозвуча съмнително, като началото на ридание. — Легенда. А Биби е мъртъв. Заради едно проклето нищо.

Почувствах ръката на Джони плътно около себе си.

— Не е за нищо, Брон. Той направи удара. И ми предаде данните, преди да умре.

Успях да се изправя напълно в седнало положение и погледнах Джони. Той изглеждаше същият — същите нежни очи, същата коса, същият глас. Но нещо беше изтънчено различно, по-дълбоко. По-човешко може би?

— Ти? — възкликнах аз. — Направи ли прехвърлянето? Ти…

— Дали съм човек ли? — Джон Кийтс ми се усмихна. — Да, Брон. Или толкова близко до човек, колкото би могъл изобщо да е някой, създаден в Техноцентъра.

— Но ти ме помниш… мен… Биби… какво е станало?

— Да. И си спомням, че най-напред погледнах Чапмановия Омир. И очите на брат ми Том, когато имаше кръвоизлив през нощта. И любезния глас на Севърн, когато бях прекалено слаб, за да си отворя очите и да посрещна съдбата си. И нашата нощ на Piazza di Spagna, когато докоснах устните ти и си представих бузата на Фани, притисната до моята. Спомням си, Брон.