Дан Симънс - Хиперион

Аз бях с външни проводници и виждах нещата в някаква инфоравнинна версия в неясно телевизионно черно-бяло, докато Джони и Биби наблюдаваха, така да се каже, пълен стимулиращо-симулативен холос.

Не знам как те възприемаха това.

— Добре — прошепна Биби с някакъв инфоравнинен еквивалент на шепот, — пристигнахме.

— Къде?

Единственото нещо, което виждах, беше някаква безкрайна плетеница от ярки светлини и още по-ярки сенки, десет хиляди градове, подредени в четири измерения.

— В периферията на Техноцентъра — прошепна Биби. — Дръж се, време е.

Нямах ръце, с които да се държа, нито каквото и да било физическо нещо в тази вселена, за което да се хвана, но се съсредоточих върху сенките с вълнова форма, които представляваха нашата връзка данни, и се вкопчих в тях.

Тогава Джони умря.

Виждала съм с очите си ядрена експлозия. Когато татко беше сенатор, ни заведе заедно с мама във военното училище „Олимп“ да наблюдаваме военно учение. За последната демонстрация наблюдателната платформа с публиката беше телепортирана на някакъв забравен от бога свят… Армагаст, струва ми се… и един пехотен разузнавателен взвод изстреля чисто тактическа ядрена бомба срещу мним противник на разстояние девет клика. Наблюдателната платформа беше защитена със задържащо поляризирано поле от десети клас, като бомбата бе само една петнадесеткилотонна учебна тактическа бомба, но аз никога няма да забравя експлозията, ударната вълна, която разтърси осемтонната платформа като листо на подпорите й, физическия шок от светлина, толкова отвратително ярка, че поляризира полето ни до непрогледен мрак и въпреки това предизвика сълзи в очите ни и напираше да влезе вътре в тях. Сегашното бе по-страшно.

Някакъв участък от инфоравнина сякаш проблясна и след това се взриви навътре в самия себе си; действителността изтече надолу но отточна тръба от напълно черно.

— Дръж се! — изкрещя Биби на фона на инфоравнинните смущения, които стържеха по костите ми, и ние се завъртяхме вихрено, подскачайки, засмукани във вакуума като насекоми в някакъв океански водовъртеж.

По някакъв начин, невероятно, невъзможно, фаги в черна броня се нахвърлиха насреща ни през грохота и безумието. Биби избягна един, обърна киселинните мембрани на другия към самия него. Бяхме засмукани в нещо по-студено и по-черно, отколкото би могло да е което и да е пусто пространство в нашата действителност.

— Ето! — извика Биби, като аналогът на гласа му почти се бе загубил в ураганния напор от развълнувана ин фосфера.

Ето какво? Тогава го видях: тънка жълта линия, надиплена от бурята като знаме от плат в ураган. Биби ни завъртя, намери нашата собствена вълна, която да ни понесе срещу бурята, нагласи координатите, които танцуваха край мен прекалено бързо, за да мога да ги видя, и ние се понесохме, яхнали жълтата лента към…

…към какво? Замръзнали фонтани от фойерверки. Прозрачни планински вериги от данни, безкрайни ледници от оперативна памет, входящи нервни възли, разпростиращи се като пукнатини, железни облаци от получувствителни вътрешноизрастъчни мехури, светещи пирамиди от първична материя, всяка охранявана от езера от черен лед и армии черно пулсиращи фаги.

— По дяволите! — прошепнах аз без определен адрес.

Биби следваше жълтата лента надолу, навътре, по-нататък. Почувствах някакво свързване, сякаш някой изведнъж ни бе дал да носим огромен товар.

— Готово! — изкряска Биби и внезапно се чу звук, който беше по-силен и по-обемен от водовъртежа от шумове, който ни заобикаляше и поглъщаше. Не бе нито клаксон, нито сирена, но бе едновременно и едното, и другото по предупредителния си и агресивен тон.

Изкатервахме се навън от всичко това. Виждах някаква неясна сива стена през искрящия хаос и някак разбрах, че това е периферията, докато вакуумът намаляваше, но продължаваше да пробива стената като свиващо се черно петно. Ние се изкачвахме навън.

Но не достатъчно бързо.

Фагите ни удариха от пет страни. През дванадесетте години, докато съм била следовател, съм била гърмяна веднъж, два пъти съм ранявана с нож. Имала съм и други счупени ребра освен сегашното. Това бе по-болезнено от всичко останало, взето заедно. Биби се бореше и катереше едновременно.

Моят принос към напрежението бе да крещя. Чувствах студени дълги нокти, които се забиваха отгоре ни, дърпаха ни надолу, назад в яркостта, шума и хаоса. Биби използваше някаква програма, някаква магическа формула, за да ги отблъсква от себе си. Но недостатъчно. Аз усещах ударите, които попадаха в целта — не в самата мен, но свързвайки се с матричното моделиращо устройство, което беше Бибн.