Дан Симънс - Падането на Хиперион

Касад изминава последните метри и използва енергийна помощ, за да прескача преградите от стопен кристал. Навсякъде около него изригват експлозии, повалят го и после отново го изправят. Костюмът е абсолютно твърд — полковникът е кукла, подхвърляна между пламтящи ръце.

Бомбардировката спира. Касад се изправя на колене, а после и на крака. Той вдига поглед към фасадата на Кристалния монолит и вижда само пламъците и цепнатините. Визьорът му е пукнат и не работи. Полковникът го вдига, поема си дъх сред дима и йонизирания въздух и влиза в гробницата.

Имплантите му казват, че другите поклонници го викат по всички комуникационни канали. Той ги изключва. Касад сваля шлема си и навлиза в мрака.

Това е едно-единствено помещение, просторно, квадратно и мрачно. В центъра се е отворила шахта и той вдига поглед към разкъсаната небесна светлина на сто метра над него. На десетия етаж, на шейсет метра височина, чака някаква фигура, очертана на фона на пламъците.

Касад провесва пушката си на рамо, пъхва шлема си под мишница, открива огромното спираловидно стълбище в центъра на шахтата и започва да се изкачва.

— Подремнахте ли? — попита Лейт Хънт, докато се качвахме на телепортаторната приемна на „Върхарите“.

— Да.

— Сънищата ви са били приятни, надявам се? — каза Хънт, без да прави усилие да скрие нито сарказма, нито мнението си за онези, които сънуват, докато правителството се труди.

— Не съвсем — отвърнах аз и се огледах, докато се качвахме по широкото стълбище към етажа, където щеше да се проведе вечерята.

В една Мрежа, в която изглежда всеки град във всяка провинция във всяка страна на всеки континент се гордееше с по един четиризвезден ресторант, където истинските гастрономи наброяваха десетки милиони и небцата опитваха екзотични ястия от двеста свята, дори в една Мрежа, толкова изтощена от кулинарни триумфи и ресторантски успехи, „Върхарите“ беше нещо изключително.

Разположен на върховете на десетина от най-високите дървета на един свят на дървесни гиганти, „Върхарите“ заемаше няколко акра от горните клони на повече от половин километър над земята. Стълбището, по което се качвахме с Хънт, широко тук четири метра, се изгубваше гпед огромни клони с размерите на булеварди и листа, големи като платна, а дънерът — осветен от прожектори и видим през процепите в листака — беше по-отвесен и масивен от планински склон. „Върхарите“ имаше десетки платформи по горните си етажи, подредени по ранг, привилегированост, богатство и власт. Особено власт. В общество, в което милиардерите са едва ли не нещо обикновено, в което един обяд във „Върхарите“ можеше да струва хиляда марки и да е достъпен за милиони хора, абсолютното условие за обществено положение и привилегированост беше властта — валута, която никога не се обезценяваше.

Събирането тази вечер трябваше да е на най-горната платформа — широка, извита и направена от водно дърво (тъй като върху муировото дърво не можеше да се стъпва), с изглед към избледняващото лимоненожълто небе и към меките оранжеви светлини на храмерските дървесни къщи и молитвени домове, които проблясваха далеч сред зелено-червеникаво-кехлибарените стени на леко полюшващия се листак. На вечерята имаше шейсетина души. Познах сенатор Колчев, чиято бяла коса сияеше на светлината на японските фенери, както и съветник Албедо, генерал Морпурго, адмирал Сингх, председателстващия Денцел-Хиат-Амин, говорителя на Всеобема Гибънс, още десетина сенатори от такива влиятелни светове в Мрежата, като Сол Дракони Септем, Денеб Драй, Нордхолм, Фуджи, Ренесансите, Метаксас, Мауи-Обетована, Хеброн, Нова Земя и Иксион, а също и група по-дребни политици. Спенсър Рейнълдс, реалностният художник, беше тук, блестящ в ръждивокафявата си кадифена официална туника, но не виждах други хора на изкуството. Забелязах Тирена Уингрийн-Фийф от другата страна на претъпканата платформа — издателката-филантроп все още стоеше изправена в тълпата, облечена в рокля от хиляди копринено-тънки венчелистчета от кожа, черно-синята й коса се издигаше високо, оформена като приливна вълна, но роклята беше оригинална „Тедекай“, гримът бе театрален, но не интерактивен и видът й беше по-смекчен, отколкото преди приблизително пет-шест десетилетия. Тръгнах към нея през тълпата от гости, които се разхождаха по предпоследната платформа, атакуваха многобройните барове и очакваха да бъдат поканени на вечеря.