Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Джоузеф, скъпи — извика Уингрийн-Фийф, когато изминах последните няколко метра, — как така са те поканили на такава мрачна церемония?

Усмихнах се и й предложих чаша шампанско. Вдовстващата императрица на литературната мода ме познаваше единствено поради едноседмичното си посещение на фестивала на изкуствата на Есперанс миналата година и поради приятелството ми с такива известни в цялата Мрежа имена, като Салмуд Бреви III, Милон Де Хавр и Ритмет Корбър. Тирена беше динозавър, който отказва да се превърне в изкопаемо — китките, дланите и вратът й щяха да сияят синкаво от постоянните пулсенови процедури, ако не бе гримът. Беше прекарала десетилетия в краткоскокови междузвездни пътувания или невероятно скъпи криогенни сомнии в курорти, прекалено изключителни, за да имат имена. В резултат, Тирена Уингрийн-Фийф се бе задържала на социалната сцена с желязна хватка в продължение на повече от три века и не показваше признаци да я напуска. С всяка двайсетгодишна сомния богатството и легендарността й нарастваха.

— Още ли живееш на онази мрачна, малка планета, на която те посетих миналата година? — попита тя.

— Есперанс — уточних аз, с пълното съзнание, че на нея й е добре известно точно къде живее всеки важен художник на този маловажен свят. — Не, изглежда засега съм се преместил на ТС2.

Г. Уингрийн-Фийф направи гримаса. Смътно долавях, че група от осем до десет от обичайните лепки напрегнато ни наблюдаваха, чудейки се кой е този нахакан младеж, дръзнал да навлезе във вътрешната й орбита.

— Колко е ужасно — рече Тирена, — че трябва да живееш на свят, който се състои от бизнесмени и държавни чиновници. Надявам се, че скоро ще ти позволят да избягаш!

Вдигнах чашата си и се чукнах с нея.

— Исках да те питам — казах аз, — не си ли била ти издател на Мартин Силенъс?

Вдовстващата императрица свали чашата си и се втренчи в мен със студен поглед. За миг си представих Мейна Гладстоун и тази жена, вкопчени в битка на воля. Потръпнах и зачаках отговора й.

— Скъпо мое момче — рече тя, — това е толкова древна история. Защо безпокоиш хубавата си млада глава с такива праисторически глупости?

— Интересувам се от Силенъс — отвърнах аз. — От поезията му. Просто съм любопитен дали все още поддържаш контакт с него.

— Джоузеф, Джоузеф, Джоузеф — цъкна г. Уингрийн-Фийф, — никой не е чувал за бедния Мартин от десетилетия. Ами че клетият човек трябва да е ужасно стар!

Не отбелязах пред Тирена, че когато тя е била издателка на Силенъс, поетът е бил много по-млад от нея.

— Странно е, че го споменаваш — продължи тя. — Старата ми фирма, „Транслайн“, наскоро ми съобщи, че имат намерение да издадат някои от творбите на Мартин. Не зная дали изобщо са се свързали с неговото имение.

— Неговите книги за „Умиращата Земя“ ли? — попитах аз, спомняйки си за изпълнените с носталгия за Старата Земя томове, които беше продавал с такъв успех и толкова отдавна.

— Не, което е още по-странно. Струва ми се, че обмисляха да отпечатат неговите „Cantos“ 15 15 Песни (итал.) — Бел.пр. — отвърна Тирена. Тя се засмя и извади канабисова цигара, пъхната в дълго, абаносово цигаре. Един от свитата й побърза да я запали. — Такова странно решение — поклати глава тя, — като се има предвид, че абсолютно никой не прочете песните, докато клетият Мартин беше жив. Е, винаги съм казвала, че нищо не е по-полезно за кариерата на един човек на изкуството, от малко смърт и неизвестност. — Издателката се засмя — остри, тихи звуци като метал, който реже камък. Пет-шестима от свитата й се засмяха заедно с нея.

— По-добре провери дали Силенъс е мъртъв — препоръчах й аз. — Песните ще се четат повече, ако са завършени.

Тирена Уингрийн-Фийф странно ме изгледа, звънецът за вечерята прозвуча сред вълнуващите се листа, Спенсър Рейнълдс предложи на гранддамата ръката си и хората започнаха да се качват по последното стълбище към звездите. Пресуших шампанското си, оставих празната чаша върху парапета и тръгнах да се присъединя към стадото.

Президентът и нейният антураж пристигнаха малко след като седнахме и Гладстоун произнесе кратка реч, навярно двайсетата й за този ден, като не се броеше сутрешното й излизане пред Сената и Мрежата. Първоначалната причина за вечерята беше събиране на средства за Фонда за подпомагане на Армагаст, но речта на Гладстоун скоро се насочи към войната и необходимостта от енергичното и ефикасното й провеждане, като лидерите от всички части на Мрежата трябваше да спомогнат за поддържане на единството.