Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Ъ-хъ — съгласи се тя, без да има ни най-малка представа за какво говореше мъжът. — Ти си другият Кийтс. Двойникът на Джони.

Дребният мъж се усмихна и протегна ръка, сякаш за да докосне издутия й корем.

— Това ме прави нещо като чичо, нали, Брон? Тя кимна.

— Значи ти си спасил бебето… Рахил… нали?

— Можеше ли да ме виждаш?

— Не — въздъхна Брон, — но можех да почувствам, че си там. — Тя се поколеба за миг. — Но ти не си този, за когото говореше Ъмон — Състраданието от човешкия АИ, нали?

Той поклати глава. Къдриците му пробляснаха на слабата светлина.

— Разбрах, че съм Този, Който Идва Преди. Подготвям пътя за Този, Който Учи и се страхувам, че единственото ми чудо беше да вдигна едно бебе и да чакам, докато някой го вземе от мен.

— Значи не си ми помогнал… там, с Шрайка? Да се понеса във въздуха? Джон Кийтс се засмя.

— Не. Нито пък Монита. Това беше самата ти, Брон. Тя яростно поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Не е невъзможно — тихо възрази той. Протегна ръка и отново докосна корема й, а тя си представи, че усеща натиска на дланта му. Кийтс прошепна:

— О, ти, все още неотвлечена невясто на покоя. О, ти, дете осиновено на тишина и бавно време…

Той вдигна очи към Брон.

— Сигурно майката на Този, Който Учи може да се ползва с някакви привилегии — каза Кийтс.

— Майката на… — Брон внезапно изпита потребност да седне и намери пейка точно навреме. Никога в живота си не бе била тромава, но сега, бременна в седмия месец, нямаше грациозен начин, по който да успее да седне. Съвсем не на място, тя си помисли за дирижабъла, който щеше да пристигне на пристана на сутринта.

— Този, Който Учи — повтори Кийтс. — Нямам представа на какво ще учи тя, но то ще промени вселената и ще наложи идеи, които ще бъдат жизненоважни в продължение на следващите десет хиляди години.

— Моето дете ли? — успя да попита тя, опитвайки се да си поеме дъх. — Моето и на Джони дете? Личността на Кийтс потри бузата си.

— Сливането на човешкия дух с логиката на ИИ, които Ъмон и Техноцентърът търсиха толкова дълго и умряха, без да го открият — рече той и пристъпи напред. — Иска ми се само да можех да съм там, когато тя започне да учи, независимо на какво ще учи. Да видя какво въздействие ще окаже върху света. Върху този свят. Върху други светове.

Главата на Брон се въртеше, но тя беше дочула нещо в гласа му.

— Защо? Къде ще бъдеш ти? Какво има? Кийтс въздъхна.

— Техноцентърът го няма. Инфосферите тук са твърде малки, за да ме поемат дори и в редуцирана форма… освен ИИ в корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а не мисля, че там би ми харесало. Никога не съм понасял заповедите.

— И няма никакво друго място? — попита Брон.

— Метасферата — отвърна той и погледна зад себе си. — Но тя е пълна с лъвове, тигри и мечки. Още не съм готов. Брон почака, докато мрачното му настроение отмине.

— Имам идея — рече тя. И му разказа. Образът на любимия й се приближи, прегърна я и възкликна:

— Вие сте чудо, мадам. — После отново се скри в сенките.

Брон поклати глава.

— Просто една бременна дама. — След това положи длан върху подутината под роклята. — Този, Който Учи — промълви тя. А сетне се обърна към Кийтс: — Добре, ти си архангелът, съобщаващ ми всичко това. Какво име да й дам?

Когато не получи отговор, Брон вдигна очи.

Сенките бяха пусти.

Брон пристигна на космодрума още преди изгрев слънце. Те не бяха точно весела група изпращачи. Освен обичайната тъга от сбогуването, Мартин, консулът и Тео страдаха от остатъците на махмурлук, тъй като антиалкохолните хапчета не се намираха на постхегемонийския Хиперион. Единствено Брон беше в добро настроение.

— Проклетият корабен компютър работи странно през цялата сутрин — измърмори консулът.

— Как така? — усмихна се Брон. Консулът я погледна накриво.

— Карам го да ми даде обичайните резултати от прегледа преди отлитането, а тъпият кораб ми рецитира стихове.

— Стихове ли? — попита Мартин Силенъс и вдигна сатирските си вежди.

— Да… чуйте. — Консулът включи инфотерма си. Един познат на Брон глас каза: