Дан Симънс - Падането на Хиперион

— От всичко това, че и повече, може би — усмихна се консулът. Той разлюля брендито в чашата си. — Сериозно, преди векторната линия да бъде унищожена, се получиха достатъчно съобщения, от които разбрахме, че въпреки някои действителни проблеми, повечето от старите светове в Мрежата ще се оправят.

Тео Лейн седеше със същата чаша вино, която си бе донесъл от павилиона.

— Защо мислиш, че векторната линия е унищожена? Мартин Силенъс изсумтя.

— Бог се е уморил да драскаме по стените на къщата му.

Разговаряха за стари приятели, чудеха се какво ли прави отец Дюре. Бяха чули за новата му работа по едно от последните засечени векторни предавания. Спомниха си за Ленар Хойт.

— Мислите ли, че автоматично ще стане папа, когато Дюре мине оттатък? — попита консулът.

— Съмнявам се — отвърна Тео. — Но поне ще има възможност отново да живее, ако вторият кръстоид, който носеше Дюре, все още действа.

— Питам се дали ще дойде да потърси балалайката си — рече Силенъс и подръпна струните на инструмента. На слабата светлина, Брон си помисли, че старият поет още прилича на сатир.

Разговаряха за Сол и Рахил. През последните шест месеца стотици хора се бяха опитали да влязат в Сфинкса и само един беше успял — кротък прокуден, на име Мизенспешт Аменйет.

Експертите на прокудените бяха прекарали месеци в анализиране на Гробниците и все още оцелелите следи от приливите на времето. След отварянето на Гробниците по някои от тях се бяха появили йероглифи и странно познати клинописни знаци и това беше довело поне до научни предположения за функциите на различните структури.

Сфинксът имаше еднопосочен портал към бъдещето, за което беше говорила Рахил/Монита. Никой не знаеше как подбира онези, които иска да пропусне, но туристите винаги се опитваха да влязат през портала. Не бяха открити никакви признаци или намеци за съдбата на Сол и дъщеря му. Брон осъзна, че мисли за стария учен много често.

Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Сол и Рахил.

Нефритената гробница очевидно имаше някаква връзка със световете газови гиганти. Никой не беше минал през нейния портал, но екзотичните прокудени, предназначени и израснали в условията на Юпитер, ежедневно пристигаха, за да се опитат да влязат. И прокудените, и специалистите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ непрекъснато посочваха, че Гробниците не са телепортатори, а някаква съвсем различна форма на космическа връзка. Туристите не обръщаха внимание.

Обелискът си оставаше черна загадка. Гробницата все още сияеше, но вече нямаше вход. Прокудените предполагаха, че вътре продължават да чакат армиите от Шрайкове. Мартин Силенъс си мислеше, че Обелискът е само фалически символ, захвърлен в долината като нещо вторично. Други смятаха, че може да е свързан с храмерите.

Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Истинския глас на дървото Хет Мастийн.

Отново затвореният Кристален монолит беше гробница на полковник Федман Касад. Дешифрираните знаци, изрязани в камъка, разказваха за космическа битка и за един велик воин от миналото, явил се, за да помогне за разгрома на Господаря на болката. Младите новобранци от фотонните и транспортните кораби направо погълнаха историята. Легендата за Касад щеше да се разпространява колкото повече от тези кораби се връщаха на световете от старата Мрежа.

Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Федман Касад.

Първата и втората от Пещерните гробници изглежда не водеха наникъде, но Третата очевидно се отваряше към лабиринти в различни светове. След изчезването на неколцина изследователи, научните власти на прокудените напомняха на туристите, че лабиринтите лежат в различно време — вероятно стотици хиляди години в миналото или бъдещето — както и в различно пространство. Те запечатаха пещерите, освен за квалифицирани специалисти.

Брон, консулът и Мартин Силенъс вдигнаха наздравица за Пол Дюре и Ленар Хойт.

Дворецът на Шрайка си остана загадка. Редиците тела вече бяха изчезнали, когато няколко часа по-късно се върнаха Брон и другите. Вътрешността на гробницата бе същата по размер, но в центъра й гореше една-единствена врата от светлина. Всеки, който пристъпеше през нея, изчезваше. Никой не се завърна.

Изследователите бяха обявили влизането вътре за забранено, докато работеха по дешифрирането на буквите, врязани в камъка, но силно ерозирали от времето. Засега бяха сигурни за три думи — всички на латинския език от Старата Земя — преведени като „КОЛИЗЕЙ“, „РИМ“ и „ПРЕЗАСЕЛВАНЕ“. Вече се беше появила легенда, че този портал се отваря към изчезналата Стара Земя и че жертвите на тръненото дърво са били пренесени там. Чакаха още стотици.