Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Виж — каза на Брон Мартин Силенъс, — ако не ме беше спасила толкова шибано бързо, бих могъл да си отида у дома.

Тео Лейн се наведе напред.

— Наистина ли би избрал да се върнеш на Старата Земя? Мартин се усмихна с най-милата си сатирска усмивка.

— Не и след милион шибани години. Беше си скучна, още докато живеех там и винаги ще си остане такава. Тук е мястото, където се случват нещата. — Силенъс вдигна наздравица за самия себе си.

В известен смисъл Брон разбираше, че това е вярно. Хиперион беше мястото на срещата между прокудените и гражданите на бившата Хегемония. Дори само Гробниците на времето щяха да означават бъдеща търговия, туризъм и пътувания, докато човешката вселена се настройваше към живота без телепортатори. Тя опита да си представи бъдещето, както го виждаха прокудените, с огромни флоти, разширяващи човешките хоризонти, с генетично създадени хора, колонизиращи газови гиганти, астероиди и светове по-сурови от наново тераформираните Марс или Хеброн. Не успя да си го представи. Това беше вселена, която можеше да види нейното дете… или правнуците й.

— За какво мислиш, Брон? — попита я консулът, след като тишината се проточи прекалено. Тя се усмихна.

— За бъдещето. И за Джони.

— А, да — рече Силенъс, — поетът, който можеше да е Бог, но не беше.

— Какво е станало с втората личност, как мислиш? — попита Брон.

Консулът безпомощно разпери ръце.

— Не виждам как би могъл да оцелее след смъртта на Техноцентъра.А ти?

Брон поклати глава.

— Просто завиждам. Изглежда много хора са го виждали. Дори Мелио Арундес ми каза, че го е срещнал в Джактаун.

Те вдигнаха наздравица за Мелио, който беше заминал преди пет месеца с първия транспорт на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ за Мрежата.

— Всички, освен мен, са го виждали — измърмори Брон и се намръщи към чашата си с бренди, като разбра, че ще трябва да вземе още предродилни антиалкохолни таблетки преди да си тръгне. Усещаше, че е малко пияна: ако вземеше хапчетата, алкохолът нямаше да навреди на бебето, но определено беше въздействал на нея. — Тръгвам си — обяви тя, изправи се и прегърна консула. — Трябва да стана рано и да съм с бистра глава, за да наблюдавам заминаването ти по изгрев.

— Сигурна ли си, че не искаш да прекараш нощта на кораба? — попита консулът. — Стаята за гости има прекрасен изглед към долината.

Брон поклати глава.

— Всичките ми неща са в стария дворец.

— Ще поговоря с теб преди да тръгна — каза консулът и отново бързо се прегърнаха, преди който и да е от тях да забележи сълзите на Брон.

Мартин Силенъс я изпрати до Града на поетите. Спряха в осветената галерия пред апартаментите.

— Наистина ли беше на дървото или това бе само симулация, докато спеше в двореца на Шрайка? — попита го Брон.

Поетът не се усмихна. Той докосна гърдите си, там, където го беше пронизвал стоманеният трън.

— Дали пък не съм бил китайски философ, сънуващ, че е пеперуда или пеперуда, сънуваща, че е китайски философ? Нали точно това ме питаш, дете?

— Да.

— Вярно е — тихо отвърна Силенъс. — Да. Бях и двете. И двете бяха действителни. И двете боляха. И винаги ще те обичам и ценя за това, че ме спаси, Брон. За мен ти винаги ще можеш да ходиш по въздуха. — Той взе ръката й и я целуна. — Ще влизаш ли вече?

— Не, струва ми се, че малко ще се поразходя в градината.

Поетът се поколеба.

— Добре. Струва ми се. Имаме патрули — механични и хора, — а нашият Грендел Шрайк още не е излизал на бис… но ще внимаваш, нали?

— Не забравяй — рече Брон, — че съм убиецът на Грендели. Ходя по въздуха и ги превръщам в стъклени таласъми, които се чупят.

— Ъ-хъ, ама недей се мота извън градините. Нали, дете?

— Добре — съгласи се Брон. Тя докосна корема си. — Ще внимаваме.

Той чакаше в градината, там, където светлината не беше силна, а наблюдателни камери нямаше.

— Джони! — ахна Брон и бързо пристъпи напред по каменната пътека.

— Не — отвърна той и поклати глава, може би мъничко тъжно. Приличаше на Джони. Точно същата червено-кестенява коса, кафяви очи, решителна брадичка, високи скули и нежна усмивка. Беше облечен малко странно, с дебело кожено яке, широк колан, тежки обувки, бастун и груба кожена шапка, която свали, когато дойде по-близо.

Брон спря на по-малко от метър от него.

— Разбира се — каза тя, малко по-високо от шепот. Протегна ръка да го докосне и дланта й мина през него, макар че не се забелязваше трептенето или жуженето на холопроекция.

— Това място все още е богато на метасферични полета — обясни той.