Дан Симънс - Падането на Хиперион

Рахил започна да плаче. Сол я разходи, докато Дюре хвърляше пръст върху фибропластмасовия вързоп с човешка форма.

Върнаха се до преддверието на Сфинкса и внимателно преместиха Брон в малкото сянка, която беше останала. Нямаше начин да я скрият от следобедното слънце, освен да я внесат в самата гробница, а нито един от тях не искаше да го стори.

— Консулът вече трябва да е изминал повече от половината път до кораба — предположи свещеникът, след като продължително отпи от бутилката с вода. Челото на Дюре беше изгоряло от слънцето и лъщеше от пот.

— Да — съгласи се Сол.

— До утре по това време ще се е върнал. Ще използваме лазерни режещи инструменти, за да освободим Брон, после ще я внесем в корабния лазарет. Навярно болестта на Рахил ще може да бъде спряна в криогенната камера, въпреки онова, което са казали лекарите.

— Да.

Дюре отпусна бутилката и погледна към Сол.

— Вярваш ли, че ще стане така?

Ученият отвърна на погледа на свещеника.

— Не.

Сенки се протегнаха от югозападните скални стени. Дневната жега се превърна в нещо твърдо, после малко отслабна. От юг прииждаха облаци.

Рахил заспа на сянка до входа. Сол се качи при Дюре, който гледаше надолу към долината и постави ръка върху рамото на свещеника.

— За какво мислиш, приятелю? Дюре не се обърна.

— За това, че ако не вярвах наистина, че самоубийството е смъртен грях, щях да сложа край на нещата, за да дам на младия Ленар Хойт шанс за живот. — Той погледна към Сол и едва забележимо се усмихна. — Но самоубийство ли е, когато този паразит на гърдите ми… после на неговите гърди… някой ден ме завлече, въпреки ритането и крясъците ми, към собственото ми възкресение?

— Дали за Хойт ще е дар — тихо попита Сол, — отново да го върнеш към всичко това?

За миг Дюре не отговори. После стисна ръката на учения.

— Мисля, че ще се поразходя.

— Къде? — Сол примижа към плътната жега на пустинния следобед. Въпреки ниското облачно покривало, долината се бе превърнала в пещ.

Свещеникът разсеяно махна с ръка.

— По долината. Няма да се бавя много.

— Пази се — рече Сол. — И помни, ако консулът срещне по Хули патрулен плъзгач, може да се върне още този следобед.

Дюре кимна, наведе се, за да вземе бутилка с вода и нежно да докосне Рахил, после заслиза по дългото стълбище на Сфинкса. Вървеше бавно и предпазливо като старец.

Сол го гледаше как се отдалечава, как фигурата му се смалява все повече, изкривена от вълните на жегата и далечината. После ученият въздъхна и се върна да седне до дъщеря си.

Пол Дюре се опита да върви по сянка, но дори там жегата беше непосилна и тежеше като огромен ярем на раменете му. Той мина покрай Нефритената гробница и тръгна по пътеката към северните скали и Обелиска. Тънката сянка на гробницата скриваше в мрак розовия камък и праха върху дъното на долината. След като се спусна отново и заобиколи отломките около Кристалния монолит, Дюре вдигна поглед към ленивия вятър, който влизаше през разбитите прозорци и свистеше през цепнатините високо върху фасадата на гробницата. Той видя отражението си в Монолита и си спомни как беше чул органната музика на нощния вятър, надигащ се от Пролома, когато бе открил бикурите високо на Платото на зъбера. Струваше му се, че се е случило преди цял живот. И то се бе случило преди цял живот.

Дюре чувстваше злото, което кръстоидното възкресяване бе причинило на ума и паметта му. То беше гадно — бе равносилно на удар, без надежда за възстановяване. Мисленето, което някога бе било като детска игра за него, сега изискваше крайно съсредоточаване или просто не беше по възможностите му. Думите му убягваха. Вълнението го теглеше с внезапната сила на приливите на времето. На няколко пъти му се бе налагало да оставя другите поклонници и да плаче в уединение поради причина, която не можеше да разбере.

Другите поклонници. Сега оставаха само Сол и детето. Отец Дюре с радост би дал собствения си живот, ако те можеха да бъдат спасени. Грях ли беше, запита се той, да обмисляш сделка с Антихриста?

Вече бе стигнал далече надолу по долината, почти до завоя й на изток в разширяващия се задълнен край, където дворецът на Шрайка хвърляше лабиринта си от сенки по скалите. Пътеката се виеше близо до северозападната скална стена покрай Пещерните гробници. Дюре усети студения въздух от първата пещера и се изкуши да влезе, просто за да отдъхне от жегата, да затвори очи и да подремне.

Продължи да върви.