Дан Симънс - Падането на Хиперион

На входа към втората гробница имаше по-чудати врязвания в камъка и те напомниха на Дюре за древната базилика, която беше открил в Пролома — огромния кръст и олтара, където бяха „богослуженията“ на видиотените бикури. Те почитаха именно отвратителното безсмъртие на кръстоида, а не възможността за истинско Възкресение, обещано от Кръста. „Но каква е разликата?“ Дюре поклати глава и се опита да прочисти неяснотата и цинизма, които замъгляваха всяка негова мисъл. Тук пътеката се виеше по-високо покрай третата Пещерна гробница, най-късата и най-безличната от всички.

В третата Пещерна гробница имаше светлина.

Дюре спря, пое си дъх и погледна надолу по долината. Сфинксът ясно се виждаше почти на километър разстояние, но в сенките не можеше да различи съвсем Сол. За миг свещеникът се зачуди дали предишния ден се бяха подслонили точно в третата гробница… дали някой от тях не бе забравил вътре фенер.

Не беше третата гробница. Освен по време на търсенето на Касад, никой не беше влизал там.

Отец Дюре знаеше, че би трябвало да не обърне внимание на светлината, да се върне при Сол, да продължи бдението с него и дъщеря му.

„Но Шрайка дойде при всеки от другите поотделно. Защо трябва аз да не се отзова на поканата?“

Йезуитът усети влагата по бузите си и разбра, че плаче — беззвучно, безсмислено. Грубо избърса сълзите си с опакото на дланта си и застана там, свил юмруци.

„Интелектът беше най-голямата ми суета. Аз бях интелектуалецът-йезуит, в безопасност в традицията на Тейлхард и Прасард. Дори теологията, която се опитвах да наложа на Църквата, на семинаристите и на онези малцина вярващи, които все още ни слушаха, наблягаше върху ума, върху онази прекрасна точка Омега от развитието на съзнанието. Бог като хитър алгоритъм.

Е, някои неща са отвъд интелекта, Пол.“

Дюре влезе в третата Пещерна гробница.

Сол внезапно се събуди, сигурен, че някой се промъква към него.

Той скочи на крака и се огледа. Рахил издаваше тихи звуци, разбудена от дрямката едновременно с баща си. Брон Ламиа лежеше неподвижна там, където я бе оставил. Биомониторните датчици все още блестяха в зелено, а лампичката на мозъчната активност беше безизразно червена.

Спал бе поне час — сенките бяха пропълзели по дъното на долината и когато слънцето се промъкнеше през облаците, огряваше единствено върха на Сфинкса. Слънчеви лъчи нахлуваха през входа на долината и осветяваха отсрещните скални стени. Вятърът се усилваше.

Но в долината не помръдваше нищо.

Сол взе Рахил, полюля я, докато бебето плачеше и изтича долу по стълбите, поглеждайки назад към Сфинкса и към другите Гробници.

— Пол! — отекна в скалите гласът му. Вятърът вдигаше прах зад Нефритената гробница, но нищо друго не помръдваше. Сол все още имаше чувството, че нещо се промъква към него, че нещо го наблюдава.

Рахил се изви в ръцете му и изпищя с високия, тънък вой на новородено. Ученият наведе очи към инфотерма си. След час тя щеше да стане на един ден. Той огледа небето за кораба на консула, тихо изруга и се върна при входа на Сфинкса, за да смени пелените на бебето, провери Брон, извади биберон от чантата си и грабна едно наметало. Жегата бързо изчезваше, когато залезеше слънцето.

През оставащия половин час сумрак Сол бързо се спусна надолу по долината, като викаше името на Дюре и поглеждаше в Гробниците без да влиза. Мина покрай Нефритената гробница, където беше убит Хойт. Стените й вече започваха да сияят в млечнозелено. Мина покрай тъмния Обелиск, който хвърляше висока сянка по югозападната скална стена. Мина покрай Кристалния монолит, чиито горни части отразяваха последната дневна светлина и после избледняха, когато слънцето залезе някъде зад Града на поетите. Във внезапния студ и тишина на нощта, минавайки покрай Пещерните гробници, Сол извика във всяка една от тях и усети усойния въздух с лицето си като хладен дъх от отворена уста.

Никакъв отговор.

В угасващия здрач около завоя на долината, до щръкналия с остриета и контрафорси хаос на двореца на Шрайка, тъмен и зловещ в сгъстяващия се мрак, Сол застана на входа и се опита да види нещо в мастиленочерните сенки, върхове, подпори и пилони. После извика към мрачната вътрешност. Отвърна му само ехото. Рахил отново започна да плаче.

Като трепереше, усещаше студа с тила си, постоянно се извръщаше, за да изненада невидимия наблюдател и виждаше единствено сгъстяващите се сенки и първите звезди на нощта над главата си, Сол побърза да се върне нагоре по долината към Сфинкса. Отначало крачеше бързо, а после почти се затича покрай Нефритената гробница, когато нощният вятър се усили със звука на пищящо дете.