Дан Симънс - Падането на Хиперион

— По дяволите! — задъхано изруга Сол, когато стигна последното стъпало на Сфинкса.

Брон Ламиа беше изчезнала. Нямаше и следа от тялото й или от металния кабел.

Като проклинаше и здраво притискаше Рахил, ученият прерови раницата си, за да извади джобно фенерче.

Десет метра надолу по главния коридор Сол намери одеялото, с което беше завита Брон. Освен него — нищо. Коридорите се разклоняваха и извиваха, ту се разширяваха, ту се стесняваха и таванът се снижаваше до такава степен, че той пълзеше, като държеше бебето с дясната си ръка, притиснал бузата си към неговата. Мразеше да влиза в тази гробница. Сърцето му биеше толкова яростно, че почти очакваше всеки момент да получи инфаркт.

Последният коридор се стесняваше до точка, в която свършваше. Там, където металният кабел се бе сливал с камъка, сега имаше само камък.

Сол стисна фенерчето между зъбите си и удари стената, заблъска по камъни с големината на къщи, сякаш щеше да се отвори тайна врата и щяха да се разкрият нови тунели.

Нищо.

Притисна по-силно Рахил и започна да се връща. На няколко пъти зави погрешно и когато си помисли, че се е загубил, сърцето му заби още по-лудо. После се оказаха в коридор, който Сол позна, сетне в главния коридор и накрая навън.

Той отнесе детето си до основата на стълбището и се отдалечи от Сфинкса. В началото на долината спря и седна задъхан върху една ниска скала. Бузата на Рахил все още беше притисната до врата му и бебето не издаваше звук, нито помръдваше, освен лекото присвиване на пръстчетата до брадата му.

Вятърът духаше от пустошта зад него. Облаците над главата му се разкъсаха, после отново се сгъстиха и скриха звездите, така че единствената светлина беше нездравия блясък на Гробниците на времето. Сол се страхуваше, че бясното биене на сърцето му може да уплаши бебето, но Рахил спокойно продължаваше да се гуши в ръцете му и топлината й осезаемо го успокояваше.

— По дяволите — прошепна ученият. Обичал бе Брон Ламиа. Обичал бе всички поклонници, а сега те бяха изчезнали. Десетилетията на Сол като професор го бяха подготвили да търси последователност в събитията, зрънце морал в срасналите се камъни на историята, но в събитията на Хиперион нямаше последователност — само объркване и смърт.

Той люлееше детето, гледаше към пустошта и обмисляше идеята веднага да напусне това място… да отиде в мъртвия град или в крепостта Хронос… да тръгне на северозапад към Крайбрежието или на югоизток, където Брайдъл Рейндж стигаше до морето. Сол вдигна трепереща ръка към лицето си и потърка страната си. В пустинята нямаше спасение. Това, че бе напуснал долината, не беше спасило Мартин Силенъс. Бяха съобщавали за появата на Шрайка далеч на юг от Брайдъл Рейндж — чак до Ендимион и другите южни градове — и дори чудовището да ги пощадеше, гладът и жаждата нямаше да се смилят над тях. Сол можеше да оцелее и с растения, гризачи и стопен сняг от височините — но резервите на Рахил от мляко бяха ограничени, дори с онова, което беше донесла от крепостта Брон. Тогава осъзна, че млякото нямаше значение…

„Ще остана сам след по-малко от ден.“ Сол сподави стона си, когато тази мисъл го порази. Решението му да спаси детето си го бе превело през две и половина десетилетия и сто пъти по толкова светлинни години. Решението му да върне живота и здравето на Рахил вече не беше онази осезаема сила, онази яростна енергия, която бе споделял със Сара и която беше пазил жива така, както жрецът пази огъня на свещения храм. Не, за Бога, в нещата имаше последователност, тази плоскост от наглед случайни събития имаше морална опора и Сол Уайнтрауб можеше да заложи своя живот и този на дъщеря си за това.

Той се изправи, бавно тръгна надолу по пътеката към Сфинкса, изкачи се по стълбите, намери термичното наметало и одеялата и направи убежище за двама им на най-високото стъпало, когато застенаха ветровете на Хиперион, а Гробниците на времето заблестяха по-ярко.

Рахил лежеше върху гърдите и стомаха му с буза, опряна до рамото му, а мъничките й ръчички се свиваха и разпускаха, когато напусна света, за да се отправи към страната на детските сънища. Сол чуваше тихото й дишане, когато се размърдваше в дълбокия си сън, чуваше слабия звук, когато изпускаше малки мехурчета слюнка. След малко той сам напусна света и се присъедини към нея в съня.

Сол сънува съня, явявал му се, откакто Рахил се бе заразила от болестта на Мерлин.

Вървеше из огромна сграда. Колони, големи като червени дървета, се издигаха в мрака и някъде отвисоко, на дебели снопове, падаше тъмночервена светлина. Чуваха се звуците на гигантски пожар, горяха цели светове. Пред него блестяха два овала с най-тъмночервения цвят, който някога беше виждал.