Робърт Силвърбърг - Вертикален свят ((Еротична антиутопия))

— Сигмунд е честолюбив — спокойно отговаря Джейсън, — а аз не. Възможно е да е наследствено. Боже мой, какво лошо има в моята кариера? Какво му е лошото, че живеем в Шанхай?

— Един етаж по-надолу и ние бихме живели в…

— В Чикаго. Мога ли най-накрая да вървя?

Със спускането на асансьора надолу Джейсън чувства успокоителната надеждност на зданието около него. Гонадата е цял свят. Той никога не е бил зад нейните предели. И за какво? Семейството, приятелите, целият му живот е тук, в града. Доколкото му е известно, никой не е напускал града, с изключение на тези, на които по жребий се пада да се преселят в новооткритата преди месец гонада 158 и които, разбира се, никога няма да се върнат обратно.

Това е великолепна система. Като историк, имащ привилегията да използва записки от догонадската епоха, той по-добре от другите разбира колко е съвършена. Той си представя хаоса, който е царял в миналото. Ужасяващата свобода, това е отвратителната необходимост да се прави избор. Несигурност. Безпорядък. Липса на план. Безформеност на съдържанието и на смисъла на живота.

Джейсън достига до 185-и етаж и преминава по сънните коридори на Питсбърг към своя кабинет. На масата лежат пет малки, блестящи кубчета, всяко от които може да вмести съдържанието на няколко библиотеки. Вече две години той работи с тези кубчета. Темата му е „Гонадата като социална еволюция; характеристика на нравите, определяни от обществената структура“. Той се опитва да докаже, че преходът към гонадското общество е предизвикал фундаментални промени в човешката психика. Във всеки случай на психиката на западния човек, който е придобил азиатски черти на характера, докато предишните агресивни индивиди са се приспособили към условията на средата.

Джейсън предполага, че е открил значително явление.

Когато разказа на Микаела за своята тема, тя се отнесе с пренебрежение.

— Значи ти се каниш да напишеш цяла учена книга за това, че хората живеещи в различни градове, са различни? Че поведението на гонадските хора се различава от поведението на жителите на джунглата? Аз бих могла да докажа това с шест изречения.

Колегите му също не проявиха ентусиазъм, когато предложи темата на служебното съвещание, въпреки че беше положил много усилия да отстрани препятствията.

Джейсън преглежда паметните записки и избира кубче. Пронизва го нещо като екстаз, когато се материализират сцените от древността. Той се накланя към микрофона и започва да диктува.

„Къщи и улици. Хоризонтален свят. Индивидуални семейни кутийки-убежища: «Моят дом е моя крепост.» Фантастика! Трима души, заемащи не по-малко от хиляда квадратни метра площ. Пътища. Трудно е да разберем идеята за пътищата. Те приличат на разклоняващи се коридори. Частни екипажи. Накъде се носят всички? Защо така бързо? Защо не си стоят вкъщи? Ето сблъскване. Кръв. Глава пробива стъклото. Ето отново сблъскване. Врязва се в тълпата. Тъмна гореща течност тече по улицата. Разгарът на деня, пролет, голям град. Улични сцени. Кой е този град? Чикаго? Ню Йорк? Истанбул? Кайро? Хора, движещи се в откритото пространство. Калдъръмени улици за пешеходци, за коли. Мръсотия. Да наложим градуираната решетка: само в този сектор, в отсек, широк 8 и дълъг 80 м, има 10 хиляди пешеходци. Лакът до лакът. Коли се движат по улиците. Добрият стар хаос. Главният стремеж е да се получи нещо. Частно потребление. Обмен на пари за стоки. Имали ли са нужда от това, което са получавали? Къде са дявали всичко това?“

Това кубче не съдържа нищо ново за него. Джейсън е виждал такива сцени и по-рано. Даже и по-впечатляващи. Той е целият напрегнат. Пот се лее на ручеи от него и в същото време се старае да разбере света, в който хората са могли да живеят където поискат, да пътешестват пеша или с коли по откритото пространство, където няма нито планиране, нито ред, нито ограничения. Той трябва два пъти да преобразува въображението си: необходимо му е да види този свят отвътре, като че ли живее в него, а след това трябва да се опита да види гонадското общество такова, каквото би изглеждало на някого, пренесен направо от XX век. Той си представяше как биха се чувствали древните в гонада 116. Те биха казали, че това е кошмарно място, където хората водят в ужасна теснота растителен живот; където невероятно се поощрява размножаването за славата на божество, изискващо все нови и нови почитатели. Но за него животът в гонадата съвсем не е ад. Нима сега не съществува „хомо гонадус“ — спокоен, приспособен, напълно удовлетворен човек.