Хавиер Сиера - Тамплиерските порти

Първото нещо, което му дойде наум, като се поуспокои, бе да позвъни на директния телефон на Монри, но се въздържа. Дори и този амбициозен плъх да не беше днес на махагоновата си маса — като всепризнат страхливец, — инженерът веднага съобрази, че ако се нахвърли направо на него, ще утежни положението си с още, и то неоспорими от законова гледна точка, аргументи против себе си. После прецени горе-долу за колко време и по какъв начин би могъл да се барикадира в кабинета си и да окаже съпротива на заповедта за временно освобождаване, която всеки момент щеше да получи. Но размисляйки, отхвърли и тази идея. Накрая, като получи и инструкциите на Д’Орсе, в които му даваха десетдневен срок да представи доказателствата си пред Съвета, реши, че първо трябва да си почине и да обмисли добре как да убеди началниците си, че няма нищо общо с „грешките“ на сателита.

И така точно в три следобед, преди още повечето му колеги да се върнат от обеда, Мишел Темоен излезе от Сграда С на Космическия център в Тулуза и пое незнайно накъде. Носеше само кашон с някои лични документи, бележника си и кореспонденцията от последните дни.

Кратката бележка, която остави на секретарката си, гласеше: „Ще се върна по-късно“. Залепи я на монитора на компютъра.

Подреди внимателно папките с текущи въпроси на металната поставка, прибра малкото неща от бюрото си — сред които и някои снимки от ERS — и като сложи някакъв ред в чантата си и в кашона, слезе на паркинга, прекоси охраняемата зона на Агенцията и я напусна.

Разбира се, Темоен не забеляза сребристосивия микробус с барселонски номер, който веднага потегли зад него и го проследи по широкия булевард Едуар Белен.

Изглежда, целият лагер спеше.

От мястото си, спотаен край тръстиковия шубрак на другия бряг на Лоара, Родриго запомни местата, където още тлееше жарава, и си направи сметка — с доста усилия — колко време ще му трябва да прекоси реката и да стигне до центъра на стана.

Разбра, че няма да е лесно. Най-близкият мост беше на повече от една левга оттук и дори да разчиташе на пълния мрак в безлунната нощ, в лагера сигурно щеше да се натъкне на въоръжени до зъби стражи. Слуховете в града не оставяха място за съмнение: това бе конвой, идващ от Светите места, който превозваше сигурно някаква ценна реликва, притежание на знатна особа. На някой кралски васал, който бе поверил защитата на кервана на петима рицари и на доста големия им и добре въоръжен кортеж.

Заслужаваше си да рискува.

Но от друга страна, за този керван не се знаеше нищо: още не беше се разчуло какъв точно товар носи и кой е собственикът му и големците на града изгаряха от любопитство. От два дена ковчежникът на феодалния владетел събираше все по-високи пътни налози, които рицарите, за свой ужас и за ужас на графа, плащаха, без да продумат. Налогът за всеки от мостовете, по които минаваха, биваше плащан в злато, но те извършиха и едно богоугодно дело, като внесоха щедро дарение за строежа на катедралата в града. Какво ли бе това необикновено съкровище, заслужаващо такива разходи? Епископът на града Раймундо де Пеняфорт не можеше да понесе подобна мистерия.

И точно затова Родриго беше тук. Той трябваше да проникне до самото сърце на кервана, да види със собствените си очи какво превозват тези хора и после да информира Пеняфорт. Епископът не искаше, разбира се, да се стига до някакъв сблъсък с воините и затуй бе избрал за тази мисия най-невзрачния от хората си. Логично. Дори да бъдеше заловен и да признаеше кой го праща, нима някой би повярвал на такъв селяк?

Родриго беше прекосил Пиренеите, бягайки от владетеля на Монсон — някъде във високите арагонски земи, — за да стане свободен човек, а се бе озовал в странното положение да рискува живота си, за да задоволи любопитството на страшния епископ и да спечели благоразположението му.

Той не се помая. Развърза пипнешком вървите на врата на вълненото си наметало, свали го и като остана по риза, сложи ботушите си встрани и се потопи безшумно в реката. Водата беше ледена.

— Божичко! — прошепна от болка, щом усети течението между краката си.

Заплува право напред, като ловджийско куче, водейки се по мъждивата светлина на свещите, горящи в една от палатките на стана. Движеше се бързо, за да се сгрее, горкият, и се мъчеше да държи устата си затворена, та зъбите му да не тракат. Но навън беше още по-лошо, отколкото във водата. Мокър и вкочанен, той се овъргаля като обезумял в пясъка на крайбрежната ивица. Направи всичко възможно, за да се подсуши, и като се изправи на босите си крака, се приближи до първия ред от grebeleures 18 18 Вид брезентови палатки на френските кръстоносци. — Б. а. на лагера просто, за да не стои на едно място.