Хавиер Сиера - Тамплиерските порти

Бяха само три, а малко по-нататък имаше още толкова. В дъното, съвсем в края на опасния проход, образуван от страничните въжета, които поддържаха брезентовите палатки, лек отблясък показваше, че някъде още гори добре разпален лагерен огън.

Пътят дотам изглеждаше чист. Нямаше животни, които можеха да вдигнат шум, или обемисти вързопи, в които да се препъне. С четири големи скока Родриго стигна до първата палатка. Тих като лисица, направи същото още на два пъти, докато не се озова в края на тази своего рода улица, за да разбере, изпънал врат, какво го чака от другата страна.

И тогава ги видя.

На десетина метра от себе си съзря масивните колела на поне шест големи талиги. Бяха разположени в кръг около друга, седма, и между тях имаше само по една пролука, през която можеше да стигне до центъра на този кръг.

До каруцата в средата искреше огън, на който се грееха двама души. Мечовете, висящи на коланите им, и малките ками на дясното им бедро проблясваха. Изглеждаха отпуснати, говореха за плановете на техния капитан за другия ден и печаха късове месо на огъня.

Имаше ли някакъв избор? Като прецени с поглед положението, Родриго разбра, че има само една възможност: да се промъкне под каруците от кръга и да стигне от другата страна на войниците. Оттам, с малко късмет, щеше да пропълзи до центъра, без да го забележат, да се качи в средната каруца и да огледа товара й, без да я клати много. Ако всичко беше наред, за няколко минути щеше да разбере какво има там вътре и при сгоден случай да се измъкне по същия път.

Сърцето му се разтуптя.

Единственото нещо, което можеше да провиди там, зад търбуха на каруцата, бяха заоблените върхове на ботушите на войниците.

Мокър, оставяйки едва забележима влажна диря зад себе си, той се просна под дървената кола и преди да продължи, си пое дъх. Вече чуваше ясно гласовете на войниците.

— От десетина дни вече чакаме заповеди и те все не идват — оплака се единият от тях.

— Недей да хленчиш. Поне се върнахме във Франция отвърна другият. — Ако беше останал с гарнизона на графа, още щеше да охраняваш Кулата на Давид.

— Мразя Йерусалим.

— И аз.

Родриго видя как единият войник разрови огъня с тояга, за да подкладе жаравата, в която бе опекъл своето парче месо. Мозъкът му заработи: за кой граф говореха? И защо казваха, че мразят Йерусалим? Кръстоносци ли бяха?

Пое си дъх.

Докато дървата пращяха и пръскаха искри наоколо, арагонецът се изтегна по дължината на каруцата, издърпа няколко от гвоздеите, придържащи брезента, с който бе покрита талигата, и като се повдигна на две ръце, влезе леко в нея. Сигурно беше тежко натоварена, защото не помръдна.

Стана за секунди. Очите му свикнаха бързо с полумрака, разсеян от проблясъците на огъня отвън. За щастие платното на каруцата беше много тънко и пропускаше слабата му светлина, както и заплашителните сенки на стражите.

В началото се поколеба дали да помръдне. Беше попаднал между два големи блока, които приличаха на гранитни. Твърди и студени, високи колкото него, те бяха свързани с дебели въжета за пода на каруцата и затворени в нещо като дъсчени сандъци по техния размер без съмнение.

Родриго опипа единия от тях, търсейки някакъв ръб. Първо потърси по ъглите на камъка, но по гладката му повърхност не откри никаква грапавина. После, прокарвайки длан по диагонал по четирите му много гладки страни, също не откри онуй, което търсеше. Какво беше това? Два каменни блока? И ако е така, защо двама стражи стояха на пост и защо бяха оградени от другите талиги от конвоя? Не виждаше смисъл.

Като се увери, че и вторият блок е с подобни, ако не и същите размери, арагонецът опря гръб на единия.

А ако не бяха блокове? Какво друго можеше да са?

Облегнат така, в недоумение, Родриго се сети за коритата за водопой на коне, които бе виждал в замъка Монсон. Каменоделците ги правеха от камъните, останали от крепостната стена, а после ги заменяха за пушено месо или за хляб със селяните на господаря. Това бяха каменни блокове, издълбани с длето, масивни отвън, но кухи отвътре, и гледани отстрани, изглеждаха като обикновени дялани блокове. Бяха много удобни и беше виждал да ги използват дори за дарохранителница в най-бедните епархии. Ами ако?

Тази мисъл му вдъхна кураж. Огромни корита! Ковчези от камък! Саркофази! Дори с риск да се натъкне на гробницата на някой клетник, Родриго знаеше, че няма да има друга такава възможност. Надигна се, хващайки се за една от дъските, делящи двата блока, и като протегна ръка да провери дали са масивни и отгоре, усети, че тя потъва. Сърцето му пак се разтуптя. Ръката му висеше в празното и той я размаха, опитвайки се да разбере какви са размерите на този огромен каменен резервоар. Беше поразително: вътрешните стени май бяха още по-гладки от външните и там можеше да се побере не само човек, но и цял вол! Дланта му се плъзна по тези гладки като огледало стени — сякаш по парчета лед.