Хавиер Сиера - Египетската тайна на Наполеон

— Нищо ли не усещаш, драги ми Такла? Не чувстваш ли в стомаха си лекия полъх от крилете на Светия Дух? Камъните тук говорят така, както в никоя друга църква в Египет. Разказват истории, които няма да чуеш на друго място в света.

Послушникът дори не понечи да му отговори.

— Ослушай се! Чуваш ли как шепнат камъните? — Развълнуван, монахът вдигна ръце към сводестия таван. — Разказват как нашият Бог е избягал и се е приютил на това място. Казват ни, че след бягството от безчинствата на Ирод Велики дърводелецът Йосиф е установил тук дома си. Не чуваш ли изповедта им? Домът на Светото семейство се е намирал под каменните плочи, на които си стъпил. Да се събуем боси!

— Аз не…

Чирило не го остави да довърши.

— На този под — продължи той — Мария е кърмила Божия син. Тези, които са я придружавали в бягството й, са построили тук голям басейн със светена вода, където да кръщават хората, приемащи християнството.

Благочестивият старец, опитвайки се да прикрие дълбокото си вълнение, породено от осъзнаването колко много свещена история е събрана на толкова малко място, продължи с обясненията си.

— Виждаш ли групата от дванайсет колони под кораба на църквата? — попита, сочейки пред себе си. — Всички са от бял мрамор, с изключение на една.

— Защо, отче? — попита учудено Такла.

— Олицетворяват дванайсетте апостоли. Ако се вгледаш внимателно и оставиш очите ти да свикнат със светлината, можеш дори да видиш това, което е останало от изрисуваните някога върху тях лица на Христовите ученици.

— А последната колона?

— Най-тъмната колона — поколеба се Чирило — е издигната, за да се помни жестокостта на предателя Юда. Затова е направена от гранит. Затова няма лице…

Двамата монаси прекосиха притвора на храма, като заобиколиха кораба в посока към сакристията и криптата. Паната от абанос и слонова кост, украсени с икони на апостолите и Богородица, се извисяваха почти два метра над главите им. Църквата, която потъваше във все по-гъст мрак, изглеждаше безлюдна. Нещо повече — струваше им се, че Аврам, Исак и Яков следяха стъпките им от южния параклис с широко отворени светли очи, пазейки храма от нежелани посетители. Такла, който никога не беше виждал толкова изкусно изписани икони в Александрия, ги поглеждаше крадешком, сякаш се боеше, че изведнъж ще оживеят. Страхът му се оказа предчувствие.

— Е, Чирило — прогърмя глас, идващ изпод украсените с филигран одежди на патриарха Аврам. — Приключи ли работата?

Тръпка премина по тялото на Такла. Думите, произнесени уверено и властно, отекнаха в целия синтрон 8 8 Място, където заседава епископският съвет. — Б.пр. . Мястото, където епископът и старците се събираха при тържествени случаи, сега потънало в хлад и тъмнина, потрепери, сякаш щеше да се сгромоляса пред очите им.

— Толкова ли много време е необходимо, за да се изследват и препишат няколко стари ръкописа? — настоя гласът.

Бедният Такла безмалко да се стовари върху вързопа, който носеше. За разлика от него, Чирило остана невъзмутим. Въпреки че идваше от полумрака, тонът се стори смътно познат на стария копт: гласището не можеше да принадлежи другиму, освен на самия Марко VIII, сто и осми патриарх на контите и водач на истинската и най-древна Христова църква на земята. Наистина той трябваше да се срещне с него тук, но защо най-могъщият патриарх на Изтока бе пренебрегнал протокола и бе дошъл без досадния рояк помощници, които никога не се отделяха от полите му?

— Ваше Светейшество… — зарадван, прошепна монахът, — …най-накрая се срещаме.

Първосвещеникът сигурно се беше усмихнал, тъй като два реда бели зъби просветнаха като едри перли под светлината на огромната маслена лампа и разкриха точното му местоположение под фреските.

Едва тогава монасите разбраха накъде да гледат. Въпреки че от години не бяха се срещали насаме, Чирило не можеше да не разпознае в него немирния ученик по латински, който забождаше на гърба на расото си падежите така, че да ги препише целият клас. Колко се бе променил! Марко вече не беше голобрадият пакостник отпреди двайсет години и макар изражението му да пазеше нещо от някогашния шегаджия, фактът, че вече заемаше поста на Свети отец, напомни на Чирило, че собственият му живот гасне в последни мигове. Оставаше му малко, съвсем малко време.

— Предполагам, че сте приключили работата си, отче Чирило — каза патриархът строго, прекъсвайки мислите на монаха. — Също така предполагам, че сте подготвен да ми представите резултатите незабавно.