Хавиер Сиера - Египетската тайна на Наполеон

В гласа на Такла прозираше зле прикрито нетърпение.

— Как ли не! — възпротиви се Чирило, внимавайки къде стъпва. — Какво ли знае добрият пастир за трудностите на паството си! Ако французите не бяха осеяли града с контролни постове, отдавна да сме при него в „Абу Сарга“.

Младият копт наведе глава, за да прикрие усмивката си. Всички обитатели на манастирите около старата част на Кайро знаеха, че никой не може да накара Чирило да се разбърза. Беше бавен във всичко, но също така изключително старателен. Безспорен майстор в изкуството на иконописта, реставрацията на фрески и дори в класифицирането на античните предмети, с които беше осеяна страната. Кръвта на Чирило — добър, но буен италианец — кипваше всеки път, когато някой се опитваше да се намеси в своеобразния му ритъм на живот.

— Да проявим разбиране, отче. — Такла направи неособено убедителен опит да оправдае французите. — Изглежда, че се боят от ново настъпление на англичаните или турците, което в случая е едно и също. Поражението при Абукир едва ли им се е отразило добре, което означава, че сигурно в момента се превъоръжават…

Чирило не отговори.

— …Вчера, докато преследвали двама шпиони в Цитаделата, разпердушинили пазара за платове, толкова са изнервени. В Кайро не се говори за друго.

— Шпиони! Как ли пък не!

Двамата ускориха крачка. Монотонният призив за молитва на мюезините от хилядите високи минарета на града ги накара да побързат. Такла, схванат под тежестта на товара си, протегна ръка, за да предпази възрастния монах да не се подхлъзне. Бяха му дадени точни нареждания: трябваше да придружава стареца и да го защитава, ако се наложи, и с цената на живота си. В края на краищата Чирило от Болоня беше единственият човек в целия диоцез, способен да разреши загадката, която от месеци не даваше мира на ръководителите на бурния мандат на Светия отец Марко VIII, и това налагаше да бъде под постоянна опека.

Послушникът познаваше добре тази необикновена история. Той самият бе свидетел на спасяването на двата глинени съда, запечатани с битум, които бяха открити полузаровени точно срещу джамията в Неби Даниел.

Това се бе случило предното лято в Александрия, когато една сутрин пазачът на храма — Абдул Хариш, разстроен и ужасен, го беше повикал да отнесе „ония християнски неща“, които бе намерил пред вратата си. В гласа му се долавяше отвращение, сякаш земетресението от предишната нощ бе извадило наяве смрадлив коптски тор.

Нещо повече: убедеността му, че „нещата“ не са нищо друго, освен урни с праха на някой древен християнин — за което съдеше по нарисуваната с въглен риба, — подтикваше педантичния Хариш да се отърве бързо от находката си. „За нищо на света няма да пипна прахта на един копт“, заричаше се той.

Очите на александрийския епископ обаче бяха светнали при тази новина. Ами ако по една случайност делвите съдържаха останките на мъченик? Епископът потриваше ръце при мисълта, че това може да са останките на самия свети Марко, за когото се знаеше, че е проповядвал в Египет и е построил първата църква, недалеч от Неби Даниел. И защо не? Дръзката вяра на епископа, на секретарите и приближените му свещеници нямаше граници: щяха ли да се сдобият най-сетне с целите мощи на евангелиста, от които те притежаваха само черепа?

Ентусиазмът им не продължи дълго. Въпреки че коптите изрично забраняваха култа към светците, тази догма щеше да мине на втори план, ако се окажеше, че са открили част от тялото на Марко. Апостолът не беше обикновен светец свети Марко бе донесъл истинската вяра в Египет!

Такла ясно си спомняше последвалото разочарование, когато делвите бяха отворени и се оказа, че не съдържат никакви кости, а само няколко свитъка мръсни и разбъркани папируси.

В началото никой не им обърна внимание. Изглеждаха написани на бухаирски коптски, но никой от свещениците, които ги разгледаха, не успя да разчете и ред от тях. Тези галиматии се сториха твърде сложни за монасите, жадни за кости и чудеса. Ненапразно езикът на първите конти произлизаше пряко от този на древните египтяни. Най-учените между тях твърдяха, че някъде около VII в.пр.Хр. йероглифите са се преобразували в по-просто писмо, познато като йератическо, а то, от своя страна, преминало в още по-опростено, наречено демотическо. Преходът от демотическо писмо към коптския език бил лесен: достатъчно било езикът на древните нилски божества да започне да се изписва с гръцки знаци. Въпреки това текстът, открит в Александрия, не приличаше на коптски, а на гръцки.